Веднъж се возих в тролея, където срещнах героя на моята тъжна история. Той седеше в ръцете на стопанина си и двамата гледаха безразлично пейзажите, минаващи през прозореца.
Стопанинът и неговото куче бяха приблизително на една и съща възраст, като се вземе предвид фактът, че при кучетата една човешка година е равна на седем кучешки.
Попитах ги защо ги е налегнала такава огромна тъга и мъжът ми разказа следната история.
Кучето се казваше Бърни, било на около седем години и тримата си живеели приятелски и щастливо: Бърни и стопанинът и стопанката им (не запомних имената им).
Всеки уикенд домакинята приготвяше сандвичи и голям термос с какао и всички заедно отивали в градския парк. Разбира се, когато валяло, тази разходка била отлагана за следващия почивен ден. Тримата отивали и започвали да играят на „заек“.
— Какво е това? – попитах аз.
— При тази игра се избира произволен предмет, който се нарича бегач, а този, който го държи, се нарича заек, останалите участници трябва да настигнат заека и да отнемат бегача. Но ако успеете да задържите бегача за 25 броения, тогава човекът, който ви е настигнал, трябва да ви пусне и можете да продължите да бягате като заек.
— Каква интересна игра, трябва да я запомня! – възкликнах.
— Да, особено като се играе с трима – тъжно уточни мъжът.
Един ден, в почивен ден, те, както обикновено, се приготвяли да отидат в парка. Бърни вече събирал на едно място всички необходими принадлежности за играта: топка, гумен кокал и зелен парцален папагал.
Но изведнъж той чул странни звуци в кухнята.
След като изтичал в отговор на писъците, той видял, че стопанинът му държи стопанката му в ръцете си и се опитва да се добере до телефона.
Бърни се притекъл на помощ.Кучето и мъжът прекарали целия уикенд в болницата. Ходели всеки ден в болницата и Бърни дълго чакаше реда си, за да види поне за кратко своята любима стопанка в болничното легло.
Когато този момент настъпвал, той бързо се втурвал, но веднага бил спиран от странно меланхоличните очи на стопанина и някак виновно усмихнатата стопанка.
Всеки ден лицата им ставали все по-страшно безнадеждни, сякаш самият живот угасвал в погледите им им. И кучето вече не се втурвало с тичане, а 0внимателно стъпвало с лапи на пода на болницата, страхувайки се да не засили безнадеждността, която се разпристранявала навсякъде със звука на ноктите му по пода.
При едно от тези посещения Бърни седял пред вратата по-дълго от преди, но вратата така и не се отворила.
Започнал упорито да скимти и да дращи по вратата – нищо. Стопанинът дошъл при него и го повикал, но Бърни дори нямал намерение да си тръгва. Трябвало да види любимата си стопанка.
Тогава стопанинът отворил вратата и… отделението било празно.
Кучето погледнал въпросително собственика си. Но мъжът просто извърнал поглед встрани.
Двамата продължиха да пътуват мълчаливо и точно преди да слязат на спирката си, Бърни отново погледна въпросително в очите на стопанина си и осъзна, че вече са сами. Оттогава вече не играеха на заек, а веднъж месечно се качваха на същия тролейбус и отиваха в парка.
Обикаляли го заедно, до всички места, където тримата обичали да се разхождат и се връщали у дома.
Тази история ме накара да се замисля за преходността на отношенията човек-куче и че понякога губя време за толкова незначителни неща, които дори не си струват яда…
Дайте да се обичаме, докато е време.
