Тогава бях само на 20 години. Със съпруга ми разхождахме количката с малкия ни син вечерта в парка, говорехме си какви ли не неща, когато изведнъж чухме женски писъци.
Съпругът ми без колебание се втурна във въпросната посока, аз го последвах. На пътеката момиче, притиснато до едно дърво, крещеше, а до нея имаше двама мъже – единият грабваше чантата на момичето, а вторият я държеше за гърлото и бъркаше под роклята й с ръце.
Ужасих се. Мъжът ми обаче не се поколеба – удари онзи, който държеше момичето в хълбока, той извика от болка и пусна момичето.
Вторият изненадано пусна чантата си и веднага получи удар в челюстта. Той падна, а през това време мъжът ми скочи до първия и го удари отново по главата. Накрая и двамата мъже лежаха на тревата, съпругът ми закри момичето с гърба си и се подготви за по-нататъшна битка.
Но бой нямаше. Вторият се опомни и извика:
— Стига, човече, стига! – след което сграбчи първия и го повлече.
Настигнахме уплашеното момиче, започнахме да я успокояваме, когато забелязах, че е бременна – коремът й вече си личеше.
Общо взето, сложихме я на една пейка, дадохме й вода, свестихме я и я прибрахме. Тя ни благодари много.
Около седмица по-късно тя и съпругът й ни срещнаха в същия парк. Съпругът й дойде, стисна ръката на моя мъж, искрено ни благодари, че сме спасили жена му, покани ни на гости и каза – ако имаме нужда от нещо, да му се обадим. Даде ни телефонния си номер.
Не се възползвахме от офертата им, тъй като скоро се преместихме в друг район и някак всичко се завъртя и се забрави.
Минаха 23 години, синът ни порасна, започна да излиза с момиче – мило, възпитано, хубаво. Наистина я харесахме, често, на шега, измъчвахме сина си, кога ще се срещнем с родителите й – време е да направят сватба, не можем да пропуснем такова момиче.
И тогава се случи нещастие – съпругът ми се почувства зле със сърцето, откараха го в болница, диагнозата беше хронична сърдечна недостатъчност, трябваше да се направи трансплантация на сърце в чужбина и много пари за операцията.
Това, което имахме до този момент, не беше достатъчно, започнахме да събираме от роднини.
Отчаянието ни беше голямо, когато един ден синът ни дойде и каза, че е споделил на приятелката си за нашата мъка – нейните родители били богати и предложили да помогнат. Тогава си помислих – какъв ужасен повод да се запознаеш с някого.
И така родителите на момичето дойдоха в болницата, за да видят съпруга ми и да обсъдят нещата.
Честно казано, аз не ги познах, но те веднага разпознаха мен и съпруга ми, въпреки че бяха минали толкова много години.
Щом влязоха в стаята, спряха, спогледаха се, изведнъж жената започна да плаче, а мъжът се приближи, стисна ръката на съпруга ми и като се обърна към мен, каза: „Ще ви дадем пари, колкото ви трябват – тплкова. ”
Вече се досетихте, че това беше същото момиче и съпругът й, които бяхме спасили преди толкова. Бяхме в такъв шок, че не можем да го опишем с думи.
Толкова години хората ни помнят и дори децата ни са свързали съдбите си. Невероятно е, но това се случва.
Съпругът ми беше опериран, сега се възстановява, скоро ще има сватба в семейството ни, а освен прекрасна снаха намерихме и прекрасни приятели.
Има съдба. И доброто винаги се връща.
