С жена ми имаме магазинче. До него има пейка, на която всеки ден взе да стои тъжен дядо. Очевидно бе, че не е алкохолик или бездомен, но никога не съм го виждал преди, въпреки че съм живял тук цял живот.
Той стоеше всеки ден, спираше всеки минаващ и молеше да му отделят само 30 минути от времето си.
Като всички останали и аз минавах покрай него всеки път или се взирах в телефона си, или се правех, че не го забелязвам, или просто казвах, че нямам време.
Наистина нямам много: семейство, работа, приятели – разбирате за какво говоря.
Но наскоро излязох на разходка, за да прочистя главата си. Дядото стоеше на същото място и гледаше всички с поглед, в който се четеше, че непременно трябва да поговори с някого.
Реших, че днес няма да го подмина и се приближих до стареца.
— Дядо, искаш да си поговорим ли, или имаш нужда от помощ?
— Трябват ми само трийсет минути от твоето време, а след това можеш да решиш как да постъпиш– отговори старецът.
Усъмних се. От една страна, имах много време, но от друга, не исках наистина да слушам бълнуванията на стареца. След като помислих малко, реших, че понякога трябва да изляза от зоната си на комфорт и отговорих, че съм готов да го изслушам.
— Ти си първият, който откликна – каза дядото, обърна се и отиде до пейката, която се криеше в сянката на клена близо до площадката.
И аз, като залепен, се тътрех след него, мислейки си, че не трябваше да се замесвам в тази история.
Докато се разхождахме и просто седяхме, той продължи.
— Казвам се Димитър. На 87 съм, вдовец. Преди седем месеца почина жена ми, с която бяхме женени 63 години. Разхождахме се с нея в парка, когато се почувства зле и си отиде.
Старецът погледна някъде нагоре, усмихна се и замълча няколко минути. Слънцето започна да свети по-ярко в очите му, спомените започнаха да се търкалят по кожата му във вид на сълзи, прониквайки в бръчките.
— Живяхме прекрасен живот, но Бог не ни даде деца. До последния момент се надявахме на чудо, което така и не се случи и когато решихме, че е време да вземем дете от сиропиталище, ни съобщиха, че хора с първа и втора група инвалидност не могат да правят това. Разбира се, бяхме разстроени, защото по това време и двамата вече бяхме почти на 50 години, но яно съдбата бе решила така.
Старецът прекъсна монолога му, погледна сбръчканите си ръце и стисна кокалчетата на пръстите си. Дори ми се стори, че се срамува.
Аз самият имам три деца и днес дори не мога да си представя какъв би бил животът ми без тях. На кого да го посветим, ако не на децата?
Мисля, че всеки има свой отговор на този въпрос. Гледах внимателно събеседника си. Жал ми беше за него. Той продължи разказа си.
— Над 30 години живяхме в пълна хармония и никога не сме повдигали тази тема. Грижехме се един за друг и просто живеехме. И аз, и съпругата ми бяхме единствените деца в семействата си и загубихме родителите си отдавна. Затова бяхме оставени на произвола на съдбата и дори не мислехме какво ще последва. А след нейната смърт аз останах сам. Да си старец не е лесно.
И дори не говоря за здравето или самотата, а за хората, които започнаха да се появяват в живота ми. Мислят си, че нищо не разбирам. Самият аз някога вярвах, че хората в дълбока старост губят ума си и изобщо не разбират какво се случва около тях, но това е заблуда. Просто отношението ни към този живот и ценностите се променят. И никой никога няма да може да обясни на четиридесетгодишен мъж какво се случва на осемдесет и то защото той още не е готов. Но малко се отклоних и сега стигам до най-важното.
Той отново се замисли, явно подбирайки правилните думи.
— Не те попитах как се казваш, съжалявам.
— Петър.
— Петре, можеш да станеш и да си тръгнеш, но моля те, вземи сега телефона ми, преди да ти кажа най-важното. Защото ще ти трябва време за мислене.
Той ми даде лист хартия с номер и неговото име върху него.
— Не съм беден човек, имам апартамент и спестявания, но няма на кого да ги оставя и не искам да ги давам просто така.
Виждам пръстена на ръката ти, а преди няколко дни те видях с три деца, така че ти си точно този, на когото искам да помогна. Може би ще ме сметнеш за побъркан старец, но не искам да помагам на алкохолици и хора, които не си мърдат пръста, а само искат. Мечтая да помогна на някой, който се бори и живее сам, а подарък под формата на апартамент и пари ще бъде приятен бонус за работата и усърдието му. Готов съм да поема риска и да дам всичко в живота си, въпреки риска да остана на улицата, а в замяна моля само да бъда приятел на вашето семейство, да ме посещавате от време на време, да играете шах и да ме каните на вечеря. Ако вашият апартамент е по-малък от моя или сте под наем, можете да се преместите в моя, а аз ще се преместя във вашия. Искам да се почувствам нужен.
Виждаше се че дядото беше ужасно засрамен и му бе трудно да изрече тези думи.
Някога той е бил силен мъж, а сега трябваше да моли непознат да не го изоставя.
Разделихме се, след като разменихме още няколко фрази.
Той ми даде пет дни за размисъл с думите: „Не мисля, че мога да дам повече.“
Каза, че през тези пет дни няма да ме търси, а ще чака моето обаждане.
Ние наиситина живеем в едностаен апартамент с три деца, жена ми се грижи за домакинството, а аз работя. Не сме нуждаещи се и никога не сме молили никого за нищо.
Но сега тази мисъл не излизаше от главата ми. Съвестната ми жена каза, че дори без апартамент и пари е готова да изведе дядо ми на разходка, докато е с децата. С което се съгласих.
Така се сближихме много с този дядо.
Жена ми нямаше живи родители и той беше, ако не неин баща, то неин дядо. Отказахме апартамента по всякакъв възможен начин. Но упоритостта на дядото надделя. В крайна сметка се преместихме в този апартамент. Но старецър остана с нас. Сега децата ни го наричат дядо.
Той винаги може да ни помогне със съвет, а ръцете му са златни. Той се отнася с нас с любов като баща. И знаете ли, на жена ми това наистина липсваше през целия й живот и онзи ден тя го нарече татко. Той избухна в сълзи. Ето такива истории се случват понякога в живота.
