Навремето имаше едно момиче сираче, което учеше в нашето училище. Тя живееше с баба си, която беше много стара и много религиозна. Всяка неделя тя и баба й вървяха към църквата покрай нашата къща, еднакво слаби, уязвими и крехки, със снежнобели забрадки.
Според слуховете баба й забранявала да гледа телевизия, да яде сладкиши и да се смее с отворена уста, за да не долетят дяволите, и я карала да мие лицето си с ледено студена вода.
Тормозехме момичето. А тя ни поглеждаше със сивите си, недетски очи и казваше: „Боже, смили се над тях, те не знаят какво правят“.
Никой не беше приятел с нея, мислеха я за луда. Тя се казваше Лина. Ангелина.
Когато бях дете, храната в училищните столове не беше вкусна. Но в петък имаше пълнени банички и чай или наденица в тесто и малък шоколад.
В онзи петък за пореден път, докато дразнеха Лина, някой я бутна, тя влетя в мен, аз ударих масата с един поднос, на който имаше чаши с какао и цялата тази шоколадова река се плисна върху двама гимназисти, много по-големи от нас.
— Оооо… – извикаха гимназистите.
— Да бягаме – казах аз, хванах Лина за ръката и хукнахме към класната ни стая.
Стори ми се, че отряд команчи и стадо бизони ни преследват с викове. Последните два урока бяха по математика. Иведнъж видях две високи фигури да се задават зад стъклената врата.
Вратата се отвори леко и две глави надничаха една след друга, после главите взеха да си шепнат нещо. Разбрах, че ни очаква (да цитирам класиците) разследване, съд и разстрел.
— Важното е да се измъкнем незабелязано от класната стая, а там знам изхода към тавана, ще седим там до тъмно и след това ще избягаме вкъщи.
— Не – отговори Лина— ще отидем, както ходят момичетата. С лека стъпка и скромно.
— Но, Лина, онези бабаити са там. Чакат ни да ни го върнат….
— И какво? Какво като са там? Ще ти полеят айран на главата ли? Ще ни викат ли? Ще бият петокласнички ли? Какво?
— Ами…. – казах неуверено.
— И да ни набият, ще ни набият само веднъж. А ако не отидем, ще се страхуваме всеки ден.
Излязохме от класната стая с всички останали. Както подобава на момичета. Скромно. Двамата гимназисти стояха облегнати на стената.
— Хей, деца, кой от вас го загуби? — в ръцете на момчето беше порфтейлът ми Мики Маус и няколко лева (за плащане на басейна и занималнята).
„Ето – той сложи портфейла в ръката ми – и не бягай повече.“
Вървях вкъщи, размахвайки чантата си и си мислех колко хубав е животът. Колко добре се нареди всичко. И колко е хубаво, че имам такава нова приятелка.
— Нека се обадя на майка ми, тя ще се обади на баба ти, ще я помоли да даде разрепение и ще отидем при мен да гледаме анимационни филми? Или не ти е позволено?
Лина завъртя очи.
— Да отидем да вземем вафли с кондензирано мляко от баба, тя ги опече днес.
Останахме приятелкии още дълги години. Докато животът не ни отведе на различни континенти.
Но винаги си спомням онзи път.
Да скочиш от дъска за скок в синьото огледало на плувен басейн е страшно. Но е страшно само веднъж.
Страшно е да правиш нещо ново. Какво е най-лошото, което може да се случи? Ще кажат, че си глупак? Ще го кажат веднъж. И си казвам това всеки ден.
Страшно е само веднъж. Или всеки ден.
Побеждаваш страха веднъж. Или той живее живота ти вместо теб всеки ден. Имаш избор.
