Вчера в нашето спешно отделение седяха една възрастна двойка, може да се каже, че бяха на около 85 години. Бяха много вълнуваща гледка.
Бабата седеше до дядото, държейки го за ръка, подпряла глава на рамото му. По едно време се появи хирургът и каза, че ще се наложи операция…
Знаете ли, не мога да ви обясня как един възрастен човек, който се е сблъсквал с толкова много неща, преборвал е толкова много трудности, отслабва пред съдбата. Брадичката й трепереше, тя стисна устни и заплака, толкова тихо…
И в този момент дядото я хвана здраво за ръцете, погледна я в очите, пълни със сълзи, и каза: „Скъпа, толкова много преживяхме заедно, помниш ли? Не е било току така! Аз съм до теб, точно тук и сега, разбираш ли. Винаги ще бъда до теб. Моето място е до теб. Не знам какво толкова добро направих, че ми беше дадено правото да се събуждам до теб 65 години.”
Може да съм лекар, но съм преди всичко човек – сълзите взеха да напират от очите ми. Потънаха в душата ми.
Днес специално отидох в хирургичното отделение, за да видя как е тази така приятна двойка. Бабата вече беше оперирана. Отворих вратата на стаята и видях както той седеше до нея, хранеше я с лъжичка, разказваше й нещо и се усмихваше.
Както и беше обещал. Редом до нея.
