През 1999 г. майка на име Джой Верон спасила децата си, като се хвърли;а пред джипа си, който напредвал към скала.
Инцидентът я оставил с ужасяващи наранявания и след десет години рехабилитация тя беше принудена да признае, че никога повече няма да може да ходи.
Джой Верон, 30-годишна учителка от Тексас, била на почивка в планините на Колорадо със семейството си, подготвяйки се за последна разходка, преди да се прибере в Тексас.
Трите малки деца на Джой, по това време на възраст между две и седем, останали в семейния джип, който бил паркиран до скала, водеща към дълбок каньон. Двигателят на колата работел. Няколко мига по-късно колата превключила скоростите и започна да се движи…
Майката разказала историята си по телевизията:
Просто се уплаших. Спомням си колко големи бяха малките им очи в този момент. Погледнаха ме и викаха безмълвно: „Помогни ми, направеи нещо“.
Не можех да оставя децата ми да умрат, затова веднага застанах между джипа и каньона. Упорито се опитвах да спра колата, дори когато започна да ме отнася под колелата. Просто се хвърлих под колата, за да има нещо на пътя й…
„Опитах се да спра джипа с ръце, което, разбира се, не помогна. И тогава си спомням как той вече беше започнал да преминава през мен. Паднах. Предното колело на колата закачи краката ми и направих салто под колата. Разбрах, че гръбнакът ми е счупен. Бях на 30 години и целият ми живот остана в миналото…
Жертвата ми обаче не беше напразна, с тялото си забавих движението на джипа достатъчно, за да позволя на съпруга ми да изтича и да активира спирачките. Децата бяха в безопасност. Това беше важното.
След инцидента заминах за Португалия, за да се подложа на интензивна рехабилитация. Имах трансплантация на стволови клетки и операция, за да мога да ходя отново. Но не ми помогна.
Раните ми бяха толкова сериозни, че всички мислеха, че ще умра. Задното колело смачка всичко: дробовете ми, ребрата, ключицата. Успях само да наклоня главата си и това ми спаси живота, когато колелото мина през мен.
Спомням си как всички се затичаха при моя вик и ме намериха зад колата.
В онзи ден децата ми стояха над мен и плачеха, когато се обадиха на 911.
Не виждах, защото кръвоносните съдове бяха спукани от натиска… Тогава казах, че не искам да живея, казах, че съм сляпа и съм парализирана, просто искам да умра.
Следващото нещо, което си спомням е хеликоптер, който лети нанякъде с мен. Семейството ми… те бяха огромна подкрепа. Ето това ми попречи да умра – тяхната подкрепа. Те ми дадоха желание за живот.
Докато всичко това се случваше, чух глас: „Имаш избор. Но само тук и сега. Можеш да си тръгнеш, ако искаш да се сбогуваш с децата си, но ако искате да се бориш, трябва да се бориш и трябва да го направиш сега.
Когато чух виковете на децата си, знаех, че трябва да се боря.
Клоуи току-що завърши Харвард, а Елиът казва, че съм „вдъхновение“.
Дълго време със семейството ми се опитвахме да облекчим болката след инцидента, включително и след развода със съпруга ми. Всички се опитвахме да се фокусираме върху положителните неща в живота.
И знаете ли, мога да се науча да ходя отново. Може би не физически, но съм готова да крача към живота в бъдещето.
Както казах по-рано, отидох в Португалия, защото наистина търсех възможност да си стъпя отново на краката в истинския смисъл на думата. Това беше почти новата ми цел в живота. Имах трансплантация на стволови клетки, претърпях операция… но не помогна…
Спомням си как един ден лежах в леглото си и бях депресирана. Чух децата си да играят на улицата. Спомням си, че си спомних как направих своя избор тогава… преди 15 години.
Мислех, че мога да лежа в леглото и да бъда постоянно депресирана, но за какво тогава отделих толкова много енергия и време за това, за какво все още искам да живея? Не исках повече да съм в това състояние. Не исках моят живот и животът на децата ми да минават някъде там… покрай мен…
Спомням си, че по време на моята рехабилитация един лекар ми каза, че 99,2% от браковете приключват, след като жената е сериозно наранена. И сега, след 23 години брак, аз и съпругът ми станахме още две жертви на тази статистика.
Децата ми винаги са ми се възхищавали. Колкото до мъжа ми…боли ме… Мисля, че още в началото трябваше да се обърнем за помощ към специалисти и психолози. Имахме нужда поне от съвет. Това би помогнало съществено. За съжаление не го направихме.
Мисля, че бяхме толкова ангажирани с моята рехабилитация и се опитвахме да постигнем най-доброто за мен, че напълно забравихме за съпруга ми… не обърнахме достатъчно и необходимо внимание на неговите преживявания и чувства…
Това е животът…
