Така се случи, че майката на съпруга ми по едно време се премести да живее с нас. Голямата й дъщеря Ана измами майка си при смяната на апартамента. Съпругът ми и аз не можехме да оставим свекърва ми Христина на улицата.
В нашия дом обаче свекърва ми се чувстваше излишна. Беше я страх да напусне стаята си; трябваше да я измъкваме почти насила, за да яде. Христина Георгиева е интелигентна, скромна жена; Аз не виждах никакви проблеми в съвместния ни живот, но на нея й беше неудобно, че живее при нас.
Тя непрекъснато се опитваше да ни дава пари от и без това малката си пенсия:
– Ето, вземи малко за наема. — веднъж месечно майката на съпруга ми ми поднасяше плик.
Аз отказвах. Мислех, че тя има повече нужда от парите. Освен това не бяхме бедни. Никога не е имало намеци от наша страна да плаща за наема или да купува хранителни стоки. Мисля, че е отвратително да се вземат пари от толкова близък роднина.
Та тя все пак е отгледала съпруга ми и го е възпитала да бъде добър човек.
Свекърва ми обаче не можеше така:
– Не ми е удобно да седя ня врата ви. И да ви притеснявам. Да се занимавате с мен, вместо да сте някъде на почивка.
Докато съпругът ми и аз бяхме на работа, а дъщеря ми беше на училище, свекърва ми цял ден чистеше и търкаше всичко. По този начин се опитваше да ни се отблагодари. Постоянно я молех да не се занимава, но беше безполезно.
Свекърва ми също така се стесняваше да отиде до тоалетната, когато всички бяха вкъщи. Тя търпеше до последния момент, а на нейната възраст това е недопустимо. Разговорите и увещанията не водеха до нищо:
„Аз съм на гости и се държа като на гости. Не не винете“ – казваше тя.
Тогава с мъжа ми решихме да я преместим. Живеем в края на града. Наблизо имаше няколко села. В едно от тях се продаваше малка къща – една стая, кухня, баня.
Къщурката изглеждаше доста добре. Добре оборудвана, което е важно за човек в пенсионна възраст – газ, канализация, електрическо отопление и водоснабдяване. Парцел с различни насаждения.
И цената беше доста разумна. След консултация със свекърва ми беше взето решението: купуваме я.
Разполагахме с част от парите, половината взехме назаем. Свекърва ми беше много щастлива от преместването. В очите й имаше сълзи, тя попита няколко пъти:
— Това за мен ли е? Това моята къща ли е? Истина ли е – а когато казахме, че къщата е само нейна, сълзи бликнаха в очите й.
Тя понечи да прегърне сина си, да прегърне мен, да гушне внучката си. Дори подскочи леко от нетърпение. Транспортирахме нещата й, свкърва ми се разходи из имота си:
„Тук ще има краставици, там ще засадя малини. Ще има сладко – пръстите да си оближете!“
Подредихме й вещите. Тръгнахме си, след като получихме още една порция благодарности и покана за гостуване.
Къщата бе регистрирана на името на съпруга ми.
„Да не вземе Ана да дойде и да иска дял. Така ще е по-добре“ – съгласи се свекървата.
Аня не разбра веднага за преместването на майка си, а около шест месеца по-късно. И тя най-нагло отишла на гости на майка си.
Доколкото разбрах, Ана и синът й дори първоначално планирали да живеят при свекървата. Но, за щастие, размерът на къщата не позволявал трима души да живеят комфортно в нея.
Майчиното сърце е добро. Без значение колко болка причиняват децата, ние все още ги обичаме. Свекърва ми се радвала на посещенията на дъщеря си, която й водела внука. Ана идвала да види майка си, докато не разбрала, че къщата на свекърва ми не й принадлежи.
Осъзнавайки, че няма за какво да се хване, че няма да получи нищо повече от майка си, тя изчезнала толкова бързо, колкото се появила.
А свекърва ми се хвърли стремглаво в градинска работа: все засаждаше нещо, копаеше нещо, изваждаше плевели. Чистият въздух й свърши работа – пенсионерката разцъфна.
В моята история няма драма или екшън. тя просто е напомняне да се отнасяте с хората така, както искате те да се отнасят с вас. Моята свекърва ме прие, през живота си не съм чула нито една лоша дума от нея.
И когато дойде ред на моя съпруг и аз да се отплатим на тази прекрасна жена за нейната доброта, ние го направихме. Доколкото можахме, разбира се.
