С баща ми се срещнахме съвсем случайно. Честно казано не така си представях срещата ни. Не очаквах празнотата и студа, които той ми дари.
Закарах колата си за ремонт. Изведнъж един механик дойде при мен и каза:
– А вие случайно да не сте Кирова?
– Кирова – отговорих изненадано.
Мама се притесняваше да промени фамилното си име след развода, затова двете с нея носехме името на биологичния ми баща, който изобщо не участваше в живота ми.
Както се оказа, баща ми работеше в този сервиз. Автомонтьорът ме позна, защото много приличам на него Но не продължихме разговора си. Когато обаче пристигнах да взема колата, се засякох директно с баща ми. Веднага разбрах, че е той. Нямаше нужда от ДНК тестове.
Очаквах той пръв да започне разговора, но се престори, че не ме забелязва. Говореше само за колата ми и за повредата, която имаше. Отговарях на всички въпроси с треперещ глас. Бях привлечена от баща ми, въпреки всичко, което се случи в миналото.
Бях обидена, че той постъпи толкова неуважително към мен. Събрах се и го попитах:
— Защо не общуваше с мен през всичките тези години? Не се интересуваше от живота ми, не се обаждаше, не ме поздравяваше за рождения ми ден…
— Зарина, извинявай, разбира се, но съм много обиден на майка ти. Ти беше жертва на обстоятелствата, затова всичко се получи така”, съвсем спокойно отговори баща ми.
— Тоест през всичките тези 35 години си бил обиден на майка ми?
— Да. Но винаги се сещах за теб и ми липсваше. Страхувах се да се появя в живота ти. Какво да ти кажа? И се съмнявах, че ще ме приемеш.
— Е, сега разговарям с теб. По собствена инициатива, между другото.
— Не се сърди. Винаги съм се интересувал от живота ти чрез трети страни. Знаех, че имам дъщеря и се гордеех с успехите ти.
Плачех, а той говореше сухо и пестеливо на думи. Той нито веднъж не ме нарече „моята дъщеря“, въпреки че и не исках да го чуя от устните му.
Израснах с втория си баща. Получих повече любов и топлина от този човек, отколкото от собствения си баща. Или по-скоро не получих нищо от собствения си баща. Не мога да наричам Роман мой баща, защото истинските бащи не правят така.
Честно казано, не вярвам, че за 35 години той не е успял да намери възможност да се появи в живота ми. Той просто не искаше да знае за мен. Смяташе ме за грешка на младостта си или, както сам се изрази, за „жертва на обстоятелствата“.
Това беше първата ни и последна среща. Държеше се така, сякаш е изправен пред поредния клиент, а не пред собствената си дъщеря. Ако бях по-млада, щях да изпадна в депресия, след като срещнах баща си по този начин. Но сега съм почти на 40 и имам достатъчно емоционален опит, за да се справя с това чувство.
Не смятам да контактувам повече с него. Добре съм и без него. И мисля, че е взаимно. Едв али ще го мъчат душевни терзания. Той просто не е такъв човек.
