Срещнах мъжа на живота си на 35. Той беше на 42. Бяхме вече доста зрели и всеки от нас беше постигнал някакъв успех в живота.
Изглеждаше, че сме достатъчно умни и опитни, за да не правим глупости, но не беше така. Моят живот се промени коренно.
Животът ми бе разделен на две части: преди и след брака. Забравих за всичките си хобита и интереси. Тренировка на аеробика, класа по танци – всичко беше забравено за една нощ. Цялото ми време беше поставено на олтара на семейството.
Първо направихме ремонт на апартамента. След това започна покоряване на кулинарни върхове. За мен сякаш нищо не съществуваше в живота освен приготвянето на вкусни обеди, вечери и закуски.
Стерилната чистота в дома стана моя идеал. Миех всичко до блясък, бършех праха, пусках прахосмукачка. И така ден след ден.
Като механичен робот правех сандвичи на съпруга си на работа, гладех спалното бельо и колосвах ризите му. Образът на идеална съпруга не можеше да напусне главата ми. Не е изненадващо, че нервната ми система не издържа на такова темпо.
Започнах често да се дразня, да нервнича и бързо да се уморявам от тази безкрайна работа. От предишния ми характер не остана и следа. Започнах да приличам на постоянно мрънкаща и недоволна бабка.
Дори не го бях забелязала до една красива есенна сутрин.
Мъжът ми седеше на масата и пиеше кафе. Аз се опитвах да нарежа готвеното свинско, за да му направя сандвич. Той вече два пъти бе повторил, че няма да закусва, но аз не чух нищо.
Като примерна съпруга, аз трябваше да храня съпруга си: независимо дали той го иска или не.
И тогава той ме сложи до себе си и каза:
„Много те обичам. Толкова грижовна и мила. Не ми трябва повече. Нямам нужда от толкова кисели краставички, мога и без куп домашно приготвени ястия и не искам кухнята ни да се конкурира с операционната по стерилност. Ти не си мой слуга, нито аз съм ти господар. Имаме голям късмет в живота. Срещнахме се сред хиляди други хора.
Имахме късмета да сме заедно. Защо се опитваш да се разтвориш в мен и да забравиш за себе си, своите хобита и желания. Не ме поставяй на пиедестал. Искам само да съм до теб. И ти да можеш да бъдеш себе си. На лицето ти да грее онази нежна и мила с усмивка, която толкова ти отива.“
Тогава в очите ми бликнаха сълзи на облекчение. Усмихнах се и се обадих, за да разбера в колко часа започва класът по танци тази вечер.
В онази сутрин животът ми отново стана нормален. Спрях натрапчиво да звъня на съпруга си на работа. Всеки от нас има своето лично пространство. Вече не исках да бъда перфекционист във всичко. Исках да остана себе си.
И разбрах какъв е ключът на семейното щастие.
