Когато бях на 20 години, останах вдовица – ужасна автомобилна катастрофа разруши семейното ми щастие. Останах без съпруга си и своя единствен хранител, а дъщеря ми остана без баща.
По това време живеехме в апартамент под наем, за който плащаше покойният ми мъж Атанас. След смъртта му хазяйката отказа да ми даде гратисен период за плащане, а аз нямах пари, защото бях в отпуск по майчинство.
Не можех да се обърна и към родителите си за помощ, тъй като бях сирак и бях израснала в сиропиталище.
Единствената надежда за подслон оставаше свекърва ми Лидия. Тя не ме харесваше и смяташе, че не съм достойна за сина й, но смятах, че в трагедията ще постъпи човешки.
Надеждите ми, че майката на съпруга ми ще ни приюти обаче бързо бяха попарени…
— Коя си ти, че да идваш при мен? Да не мислиш, че това е безплатен хотел? – извика Лидия, като ме видя с куфарите и дъщеря ми на вратата.
— Имаме нужда от подслон са за няколко вечери… По-късно ще ти се реванширам, честно! Все пак споделяме обща мъка!
— Как смееш да ми говориш за мъка? Аз загубих сина си, единствения си син! А ти ще плачеш ден-два и после ще избягаш да търсиш друг мъж. Махай се! Взимай и тази уличница, кой знае от кого си забременяла, че да я родиш! — Тя посочи с пръст дъщеря ми.
Исках да кажа нещо, но не можах. Не намирах думи да опиша огорчението си. Лидия започна да изхвърля нещата ни през прозореца и аз трябваше да тичам след тях, за да не остана без дрехи.
Дъщеря ми се разплака, аз бях замръзнала от шок, а съседите се събраха да гледат това безплатен сеир. Накрая от неволя отидохме на гарата.
Мислех там да изпрося някой лев от минувачите и да се качим на първия автобус, който видим. Бях отчаяна и не мислех трезво.
По пътя една кола спря до нас и внезапно натисна клаксона. Първоначално исках да отпратя шофьора, но после разбрах, че това е Васил, мой съученик.
Той излезе, видя ни и без да задава излишни въпроси ни заведе в дома си. Той ни нахрани, успокои ни и след това ни позволи да останем при него толкова дълго, колкото ни е необходимо.
Няколко месеца живяхме с Васил като добри приятели. След известно време между нас се появиха чувства и година по-късно се оженихме.
Най-накрая успях да загърбя миналото и можех да започна живота си наново. Отново имах опора и вяра и в бъдещето.
Минаха години. Тримата живяхме скромно и щастливо. Дъщеря ми неусетно навърши 20 години.
На юбилейния рожден ден на дъщеря ми имахме неочаквани гости. Направо не повярвах, когато видях на прага да стои някогашната ми свекърва Лидия с букет от божури и голямо плюшено мече.
— Златната ми внучка, здравей! Колко си пораснала и каква красавица си станала! Вижте я, пълно копие на моя Наско — усмихна се бившата свекърва, като погледна първо мен, после съпруга ми.
— Откъде намери адреса ни? — успях да попитам след дълга пауза.
— Знаеш, че имам контакти — отвърна Лидия и пусна в употреба най-благата си усмивка.
Знаех, че 30 години бе работела в общината и явно визираше точно това. По-късно щях да разбера от общи познати, че ми е разглеждала фейсбук профила и оттам е видяла колко много дъщеря ми Маргарита прилича на покойния й син. Осъзнала грешката си и чувствайки се самотна, тя бе дошла да търси помирение.
Стоях мълчаливо. Разбира се, не исках да я виждам, особено в такъв ден. Но да настройвам дъщеря си срещу семейството й не е моят метод на възпитание. Винаги съм разказвала на Маргарита за нейния биологичен баща и баба, без да кажа нито една лоша дума за тях.
Всички стояхме замръзнали. Всички се опитваха да отгатнат какво ще последва. Напрегнатата тишина неочаквано бе нарушена от дъщеря ми.
— Извинете, но аз ваша внучка ли съм? Не съм ли „тази уличница“? – каза накрая Маргарита.
Лидия пребледня, остави цветята и играчката и изтича на улицата. А аз стоях там и си мислех: „Колко трябва да е травмирала дъщеря ми, щом Маргарита все още помни думите й 14 години по-късно?“
