Ненапразно хората казват: „Страхувайте се от желанията си – те могат да се сбъднат.“ Напълно съм убеденa в това. Това се случи миналата година, точно на Нова година. Тогава съпругът ми и аз се скарахме много и в миг на гняв си пожелах нещо, за което съжалявам и до днес.
Трябва да отбележа, че съпругът ми и аз сме женени от почти 30 години. Отгледахме две чудесни деца, смятам, че те са достойни членове на обществото. Но светът често не ни приемаше заедно. Рядко имаше ден без кавги и скандали. Изглежда, че сс напредването на възрастта трябваше да натрупаме ум и мъдрост, но не – явно не и при нас.
АЗ самата си давам сметка, че понякога е необходимо да мълча, да правя отстъпки, но не, сякаш самият демон ме подтиква, въпреки че знам какво ще се случи след това.
Но и съпругът ми не беше особено кротък. Освен това, при всяка възможност, „ми дърпаше косите“. Може би с него бяхме двама енергийни вампири, които изведнъж, по някаква нелепа случайност, решиха да се оженят? Общо взето с него си изживяхме живота като котка и куче.
И така, празнуваме Нова година с приятели. Всичко изглеждаше наред, но съпругът ми изведнъж, без видима причина, започна да откача. Честно казано, дори не помня защо. Видях, че нещо пак е недоволен и се ядосах, че ще развали празника на всички.
Разбира се, не го показах, опитах се да се усмихвам на всички, да се шегувам, но вътре в мен всичко кипеше от гняв. И така, когато полунощ удари, всички започнаха да си пожелават желания, дрънкайки чаши с шампанско. А аз погледнах съпруга си и си помислих: „Искам да празнувам следващата Нова година без теб!“
И какво мислите, не мина дори половин година, откакто съпругът ми внезапно умря от инфаркт. Никой не го очакваше! Освен това той никога не се се оплаквал от сърце. Като шофьор редовно преминаваше медицински прегледи и никой не му е споменавал за проблеми.
Така се сбъдна моето „желание“. Вече празнувах тази Нова година без него .. Мисля, че разбирате, че дори тогава, в онази злополучна вечер, не исках съпругът ми да умре. Но този, който реши да изпълни желанието ми, очевидно реши да подреди всичко радикално. Честно казано, понякога ме обзема чувство за вина, че аз съм виновна за смъртта му, че всичко се е случило заради моите глупави желания.
От друга страна, аз съм разумен човек и разбирам, че хората не умират само от желания. И вината не може да е моя! Но по някаква причина нещо вътре в мен пренебрегва тези аргументи и продължава бавно да гризе душата ми.
Интересно какво мислите по този повод: може ли моята натрупана енергия да е причината за цялата тази история, или е просто съвпадение?
Искам да добавя и още нещо. По принцип това беше може би единственият случай в живота ми, когато пожеланото от мен се сбъдна и то в най-лошия му вид. Преди това, колкото и да се опитвах, да си мисля нещо хубаво, нищо не се сбъдваше.
