Миро пристигна в малкото градче по разпределение от работата му. Точно тук щеше да започне новият муж ивот. Когато му казаха, че трябва да работи тук три години, той не възрази, защото това бе родният му край, който му липсваше.
Но съдбата му бе подготвила огромна изненада още с идването.
Едва беше слязъл от влака, когато чу малко момиче да му казва:
„Татко, толкова се радвам, че те открих!“
– Момиче, объркала си се. Аз нямам деца – отвърна Миро леко смутен.
– Не, аз знам със сигурност, че ти си моят баща. Днес дори те сънувах.
Момичето се вкопчи в краката на Миро и минувачите ги гледаха с любопитство. Оказа се, че момичето се казва Светла. Мъжът си помисли, че тя се е загубила, но не.
Светла не бе изгубена. Тя знаеше добре къде живее. Миро реши да я изпрати до тях и да провери в какви условия живее момичето, защото му се стори много слабичка и немощна. Беше учуден и защо тя търси баща си на гарата.
Момичето го заведе до скромна къща в края на града. В нея тъкмо се нанасяха някакви хора. Оказа се, че Светла е била гледана от баба си. Преди две седмици обаче възрастната жена починала.
Предусещайки края си, бабата помолила съседи да гледат внучката й. В замяна им прехвърлила къщата. Бабата се доверила, но напразно.
— Светлана е добро момиче. Тя израсна до нас, не можем да кажем нищо лошо за нея. Но ние няма къде да я вземем, трябва гледаме нашите две деца – каза съседката.
За родителите на момичето . Миро слушаше тази тъжна история и си спомни своето детство. Той също бе отгледан от баба си. А после и тя почина. Останалите години прекара в сиропиталище. Беше трудно, но оцеля. И се изучи, и си намери работа, и сега имаше достатъчно пари за хубав живот.
Той не можеше да позволи безпомощната Светла да попадне в сиропиталище. Не можеше да си избие от главата и че момичето го бе избрало за свой баща. Сънувала го, дошла при него на гарата, намерила го и се запознала с него… Съвпаденията бяха твърде много.
Затова той събра нещата й и я взе при себе си.
Мирослав не само започна нов живот, но имаше и повече отговорности. След като приюти момичето, той започна процеса на осиновяване. Беше трудно, тъй като не беше женен и нямаше собствено жилише.
Но той имаше приятелка, която трябваше да дойде при него след година. Марина бе целияр свят за него, той много я обичаше. Тя го накара да обича, защото именно тя му подаде ръка, след като излезе от сиропиталището.
Той беше сигурен, че момичето ще приеме Света и няма да откаже да стане нейна майка.
Реши да й прати дълбо съобщение, в което й обясни всички подробно. За негова изненада, Марина не отговори. По това време Миро И Светла вече живееха на квартира. Момичето ходеше на детска градина и се справяше отлично в домакинството..
На 5-годишна възраст тя знаеше как да бели картофи и да готви супа и поддържаше реда в апартамента. Съседите също помагаха на новия татко, тъй като понякога той трябваше да дежури в местната болница.
Скоро пристигна и приятелката на Миро. Тя отвори вратата и го изуми с вида си. Прическа, грим, къса тясна рокля.
— Мирославе, какви ми ги писа? Какво дете? Нали ще раждаме свои, не ми трябват чужди. На колко години е момичето, което трябва да осиновим?“, започна да го разпитва Марина.
Той й разказа всичко, но Марина бе твърдо против осиновяването на детето.
Миро погледна приятелката си и не можеше да повярва, че такива думи идват от нейните устни. Как можеше да поставя на карта живота на едно невинно дете и да поставя собствените си желания над всичко? Усети, че вече не вървят по един и същ път.
Марина в този момент потъпка любовта им и сложи край на историята им.
— Тя остава с мен, а ти си тръгвай – каза студено Миро.
Марина изскочи от стаята и хвърли гневен поглед към Светла. Момичето изтича до осиновителя си, прегърна го и прошепна:
– Тате, ще ти намеря жена. Добра. Истинска.
След половин година се случи точно това. Миро срещна ново момиче, което се оказа с добро сърце. Тя обикна малката Светла и скоро тримата станаха едно прекрасно семейство.
