Тя обърна поглед към момчето и сърцето й се сви. Гласът му, тих и треперещ, отекна в съзнанието й.
– И аз съм гладен… Може ли едно парче? – повтори той.
Крехко момиче на име Биляна стоеше близо до гарата с голяма торба храна. Тя идваше тук почти всеки ден, за да храни бездомните кучета. Мястото се беше превърнало в убежище за десетки животни и тя познаваше всяко от тях като стари приятели.
– Ела тук, приятелю — извика тя нежно на черното куче с разкъсано ухо, което обикновено стоеше на разстояние.
Кучето замръзна, оглеждайки се, сякаш очакваше трик, после подуши, улови миризмата на месо и внимателно се приближи.
„Браво“, прошепна Биляна, подавайки му парче.
Тя се усмихна, когато кучето грабна храната и след това отскочи назад, сякаш се страхуваше да не бъде прогонено.
„На теб, теб и теб“, каза тя тихо, хвърляйки лакомства на кучетата.
Изглежда, че Алена познава всички по име. Ето го рижавото куче с куца лапа, а онова бялото на петна винаги първо идваше храна.
Но днес нещо беше различно. Усети нечий поглед върху себе си. Обърна се и видя едно момче. Беше на не повече от осем години.
Той стоеше в старо яке, твърде голямо за него, със следи от мръсотия. Лицето на момчето беше слабо и уморено, но очите му блестяха със странна смесица от упоритост и надежда.
— Лельо… — започна той несигурно, свеждайки очи.
— Да? – тихо попита Биляна, навеждайки се към него.
Момчето сякаш събра мислите си и после вдигна очи:
— И аз съм гладен… Може ли едно парче?
Тези думи, прости и искрени, пронизаха сърцето й. Тя замръзна, гледайки го. В торбата имаше малко храна – няколко колбаса и парче хляб.
Биляна си помисли: „Кучетата са гладни, разбира се… Но това момче също е част от тяхната глутница, само че друга.“
„Разбира се, че можеш“, отвърна тя и му подаде малко хляб и наденица.
Момчето бързо взе лакомството и започна да го яде внимателно, сякаш се страхуваше някой да не му го отнеме. Биляна го погледна, усещайки как сърцето й се изпълва с горчивина.
— Тук ли живееш? – попита тя, опитвайки се да не го изплаши.
Момчето поклати глава, избягвайки погледа й.
— Не. Тук понякога е просто топло – каза той тихо, сякаш се извиняваше.
Биляна погледна по-отблизо дрехите му: якето беше много износено, ръкавите му почти напълно покриваха тънките му ръце. Панталоните му бяха широки и с дупки, носеше стари, износени ботуши. Но той стоеше изправен, сякаш се опитваше да не покаже колко му е трудно.
— Как се казваш? – меко попита тя.
— Стефан – отговори кратко момчето, свеждайки глава.
Биляна въздъхна тежко и се огледа. Хората около тях бързаха по делата си, без да ги забелязват.
— Стефи, чакай тук, става ли?
Тя му подаде още едно парче хляб с наденица. Момчето го взе внимателно, като безценен дар, и отново кимна в знак на благодарност.
Биляна го погледна, чувствайки се безнадеждна. Как да живееш спокойно, когато едно дете умира от глад до теб, пред очите на всички?
— Нека го направим така — каза тя и седна до него. – Имам още малко храна. Ще седнем ли заедно?
Момчето замръзна, без да откъсва очи от торбата. Раменете му се отпуснаха малко, но в очите му все още се четеше недоверие.
— Наистина ли?
— Разбира се – отговори Биляна с усмивка. – И аз искам да поговорим малко с теб. Просто не се страхувай, става ли?
Момчето кимна мълчаливо и седна на една пейка наблизо, опитвайки се да стои малко встрани.
— Не бързаш ли?
— Не — отвърна той кратко, гледайки настрани.
Биляна отново погледна лицето му — твърде сериозно и зряло за възрастта му. Сърцето й се сви при гледката. Тя разбра, че разговорът ще бъде труден и вероятно дълъг. Но бе готов да го изслуша докрай.
Седнаха на стара дървена пейка близо до изхода на гарата. Храната в торбата изглеждаше скромна, но за момчето беше истински празник.
Момчето се нахвърли лакомо върху хляба, но яде внимателно, на малки парчета, сякаш се страхуваше, че храната ще изчезне, ако избърза.
Биляна го наблюдаваше мълчаливо, без да го прекъсва.
— Отдавна ли си тук? — попита нежно тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
Момчето спря да дъвче и започна да мисли.
— Не знам – вдигна рамене той. – Сигурно седмица. Може и повече.
Гласът му беше равен, но в тази безразлична интонация се долавяше умора, която съвсем не беше детска. Биляна само кимна.
— Родители? — попита тя предпазливо след известна пауза.
Момчето замръзна. Ръката му, държаща половин наденица, спря наполовина. Той погледна настрани, сякаш решаваше какво да каже. В погледа му имаше несигурност и вътрешна борба.
„Няма ги тук“, каза той най-накрая, почти прекъсвайки разговора.
Думите му прозвучаха тихо, но за Биляна прозвучаха по-силно от всеки писък. В това спокойствие нямаше никаква емоция – нито самосъжаление, нито надежда, нито негодувание. Само празнота, която разряза сърцето й повече, отколкото ако той беше плакал.
„Съжалявам“, каза тя, гледайки надолу към остатъците от храна в торбата. — Не трябваше да питам.
Стефан не отговори. Той отново погледна надолу към парчето хляб в ръката си и продължи да яде, все още бавно, отчупвайки малки парчета.
Биляна го гледаше и се чудеше какво да прави след ккато се наяде? Просто да стане и да си тръгне? Да се престори, че е било случаен акт на доброта? Не можеше да повярва, че е способна да остави това дете така и да го забрави.
Тя попита предпазливо:
— Има ли къде да нощуваш?
Момчето, без да вдига поглед, само сви рамене.
— Тук има платформа. Там е топло.
Биляна усети как сърцето й се свива.
— Знаеш ли какво, Стефчо — каза тя след кратка пауза. Гласът й беше мек, но в него вече имаше решителност. — Имам котка у дома.
Момчето вдигна глава и я погледна изненадано.
— Котка?
— Да — усмихна се тя. – Казва се Василевс. Той е рижав и дебел. Много обича гостите. Особено тези, които идват с колбаси.
Стефан леко присви очи, сякаш се опитваше да разбере дали тя се шегува или говори сериозно.
— Мога ли да го видя?
Биляна почувства как в нея се разлива топло чувство. Тя кимна, стана от пейката и му протегна ръка.
— Да вървим. И той чака порцията си.
Момчето се поколеба малко, но после решително я хвана за ръката. Жестът му беше плах и лек, но за Биляна означаваше повече от всички думи.
По пътя тя крадешком го погледна. Стефан беше слаб, почти прозрачен, но нещо в лицето му се беше променило.
И за първи път от много време се усмихна. Усмивката беше лека, малко срамежлива, но напълно искрена. И тогава Биляна осъзна: тя бе направила правилния избор.