Стоях близо до павилиона, където се тълпяха хора, и тайно бършех сълзите си. На прозореца блестяха нарове с лъскави червени страни.
Искаше да ги купи за майка си, но нямаше пари. Мама беше болна от месец и половина.
Не се подобряваше, спря да ходи и трудно сядаше. Живееха в малък град, където имаше недостиг на специалисти, трябваше да отидат в областния център, но първо нямаше с какво да платят за пътуването, а впоследствие и лечението.
Момичето се казваше Вяра. Наскоро тя беше уволнена от работа. Защото закъсня няколко пъти.
А закъсня, защото трябваше преоблече и да нахрани майка си. Забави се 10 минути. Това беше достатъчно. Шефът й не искаше да я разбере, а и роднина на счетводителката отдавна се оглеждаше за мястото на Вяра.
Тя все пак се опита да обясни:
— Майка ми е болна. Има нужда от помощ. Поставете се на мое място! Не мога да остана без работа сега! Няма да има с какво да живеем — изхлипа Вяра в кабинета на началничката.
— Мила, това си е твой проблем! Майка ти е трябвало да се грижи повече за здравето си.
— Отивай си, свободна си! — шефката с мъка строполи пълоното си тяло на стола и се втренчи в монитора.
Така Вяра остана без работа. Търсенето на нова засега не даваше резултат. Освен това не можеше да остави майка си сама.
Живееха сами и нямаше близки.
— Вяра! Имам пенсия! Ще живеем с нея! – каза мама.
Но истината е, че пенсията едва стигаше да си плати сметките.
Да, майка й трябваше да се лекува. Вяра се опитваше да купува хубава храна за майка си, а самата тя ядеше дреболии, за да пести пари. Но парите все не достигаха.
В онзи ден Вяра стоеше на павилиона, гледаше наровете и плачеше. Някак си събра 70 стотинки от джобовете и чантата си.
— Чудя се колко струва един нар? – помисли си Вера.
— 3 и 50 за два нара! – чу тя. И видя как непозната дама с куче взе два големи зрели нара.
Не стигаха…
Нямаше пари дори за един. Господи, какво да прави? Да вземе заем? Вече дължеше толкова много. Едва успяваше да изплати старите борчове с работата си на половин работен ден като миячка.
„Мама чака“ – Вяра си представи слабата си майка, която упорито се опитваше да я ободри и започна да ридае силно.
— Госпожице! Случило ли се е нещо? – Защо плачете, мога ли да помогна? — мъж с дълъг шлифер и брада докосна ръката на Вяра. До него стоеше възрастна жена.
И тогава Вяра просто се срина. Разказа всичко на непознатите – за болната си майка, за жадуваните нарове…
Мъжът каза, че ще й вземе нар, а тя ще му върне парите по-късно. Непознатият купи на Вяра три нара.
А после каза: „Хайде да отидем да видим майка ти. Да видим какво не й е наред и после ще решим какво да правим“.
— Защо ще я гледате? Кой сте вие? – беше скептична Вяра.
— Аз съм лекар – отговори непознатият.
Както се оказа по-късно, наистина беше лекар. Лекар от Бога.
Дошъл за малко от големия град на гости на майка си. А на павилиона двамата случайно се натъкнаха на Вяра. Или пък ангелите ги бяха довли до това място?
В болницата майката на Вяра, гледаше смутено гостите, докато лекарят я преглеждаше и се обаждаше на някого по телефона.
Майката на лекаря пък утешаваше възрастната жена с думите: „Не се тревожете. Синът ми е спасил толкова много хора! Той е много добър лекар. Определено ще ви помогне! Има надежда! Между другото, това е моето име – Надежда! Междувременно опитайте наровете, прекрасни са.
„Скоро ще пристигне колата, трябва да бъдете хоспитализирани, аз лично ще ви наблюдавам, след месец ще можете да бягате по стълбите“, усмихна се лекарят.
А Вяра го гледаше с недоверие.
Но той се оказа прав. Правилно избраното лечение, прегледите и висококвалифицирания специалист свършиха работата си – майката на Вяра се изправи на крака, сякаш никога не е била болна.
И до днес не се уморява да се моли и да благодари на Господ и съдбата, че срещна дъщеря й Вяра с лекаря. А Вяра скоро получи добра работа.
Всичко се нареди. Вяра се чува редовно със спасителя на майка си. Момичето си мисли, че някой ден със сигурност ще се видят отново!
Днес Вяра вече купува нарове с усмивка. Спомняйки си за онази съдбовна случайна среща пред витрината…
