Старото куче седеше неподвижно сред скалите на морския бряг. От доста време го наблюдавах. Кучето все гледаше в далечината, сякаш чакаше някого.
Дойдох тук сутринта, вечерта вече наближаваше, а той все още седеше на едно място. Отворих торбата с храна и му дадох сандвич.
Кучето неохотно обърна глава към мен, но не помръдна. Приближих се и му подадох лакомството си. Кучето ме погледна за кратко и се обърна.
Тъжните му очи бяха насълзени, козината му висеше на бучки от тънките му страни, краставата му опашка лежеше неподвижно върху камъните. В цялата му поза имаше толкова много тъга, че сърцето ми се сви.
Пред мен седеше самотен старец, стар, никому ненужен. Кого чака той, гледайки към морето? Къде ще отиде, когато се стъмни? Има ли кой да го храни и гушка? Реших да изчакам. Нямаше за къде да бързам.
Дойдох на това забравено място, за да си почина от градската суматоха и да завърша романа си. Снощи наех стая от самотна стара жена, а тази сутрин лежах на пустия бряг и се наслаждавах на уединението.
През целия ден на този див плаж не се появи жива душа, само аз и това старо куче, седящо на плосък камък на самия ръб на вълната. Не докосна сандвича, но не беше ял цял ден.
Слънцето бавно потъна в морето. Лек ветрец вдигна малка вълна и я направи по-свежа. Слухът ми долови нечии предпазливи стъпки, видях домакинята си. Тя бавно тръгна по пътеката към плажа.
Тя не ме видя зад голямата канара и тръгна към кучето, като тихо му каза нещо с нежен глас. Кучето се изправи и леко раздвижи опашката си. Жената се приближи до него и го погали по главата. И тогава тя видя сандвича, рязко се изправи и огледа плажа с тревожен поглед. Изправих се и отидох при тях.
— Добър вечер Анна! Исках да нахраня кучето, но той не взе храната, а седи тук от сутринта. Изглежда, че чака някого.
— Да, той чака. Вече три години чака. Чака съпруга ми. Това е нашето куче, казва се Самсун и няма да приема храна от непознати. Самсун, яж, това е наш човек, няма да те нарани.
Кучето внимателно взе сандвича в зъбите си и бързо се справи с него. Тогава то погледна към мен и излая тихо. Благодари ми.
— Да се прибираме, Самсун. — Никой няма да дойде днес — добави тя тихо. „И утре, и вдругиден нашият стопанин няма да се върне, чакаш или не. Да вървим.
Бавно се изкачихме по стръмната пътека и Анна разказа своята горчива история. В онзи ден ден съпругът й Стефан и съседските момчета, както винаги, отишли на риболов.
Всичко било както обикновено, но Самсун се държал странно, лаел нервно, пречил им се под краката, пречел на всички и Стефан му се разкрещял, което обикновено никога не правел. Кучето се дръпнало встрани и завило жално…
Само да знаели, че кучето е усетило бедата и е предупредило рибарите за това! И бедата дошла. Още по обяд внезапно се вдигнал силен вятър, небето потъмняло, загърмяло и се излял дъжд. Небесните бездни се отворили! Бурята бушувала цяла нощ.
Рибарите не се върнали. Явно са загинали. Самсун все още ги чака. Не пропуснал нито един ден. Той ще седи на брега цяла нощ, но Анна всяка вечер отива на брега и довежда кучето у дома.
Той слуша само нея, иначе щеше да умре от глад на плажа. А той вече е старо куче, време му е да се пенсионира, но чака стопанина си, наистина чака този, когото не успял да предупреди за предстоящата му смърт. Неупял да спаси.
На следващата година пак дойдох тук със сина си. Исках да знам дали Самсун е жив, дали всичко все още чака стопанина, на когот не бе предопределено да се върне. Минавайки покрай плажа, спряхме на позната скала. Самсун не беше на брега. Прииждащите вълни ближеха камъка, на който обикновено седеше вярното куче.
Анна ми разказа за смъртта на Самсун. Вечерта, както обикновено, тя дошла на брега, но намерила кучето вече мъртво. Легнал на същия камък и вълните облизвали протегнатите му лапи…
