Така се стекоха обстоятелствата, че станах майка на 17 години. Разбира се, не исках да въргалям в памперси и да се сбогувам със свободния си живот, но просто не можех да се реша да направя аборт.
С приятеля ми решихме, че трябва да сме отговорни за действията си и изградихме планове за бъдещето и съвместния ни живот.
По това време той вече работеше, но заплатата му не ни стигаше. Бяхме апартамент под наем, който изсмукваше целия ни жизнен сок. За гледането на дете също се нуждаехме от много пари, така че ситуацията беше просто безнадеждна.
Но тогава се сетих за баба ми…
По това време тя беше на 65. Грижеше се за себе си и беше абсолютно здрава. Но й беше трудно да плаща сметките, защото живееше сама в тристаен апартамент.
Предложихме й да ни даде тристайния си апартамент, за да й е по-лесно. В замяна й предложихме добра алтернатива. Намерихме частен старчески дом в район, където баба ми определено нямаше да е толкова самотна.
Предложението ми обиди баба ми. Тя веднага отказа, но аз настоях. В резултат на това се скарахме до такава степен, че не общуваме и до днес.
Честно казано, изобщо не я разбирам. Тя не става по-млада. Да не е решила аз да я гледам на стари години? Не!
И там щяха да я гледат, щеше да си намери приятели на нейната възрастта. А ние най-сетне щяхме да си отдъхнем, след като решим жилищния проблем. Тя беше моята любима баба, но се превърна във враг.
Все пак ще говоря пак с нея. Ако тя не иска да помогне на младото семейство и не дойде на себе си, няма да се появя повече на прага й. Трябва да дадем път на младите, тя няма да вземе апартамента със себе си в другия свят.
Съгласни ли сте с мен?
