Когато родих две деца, си мислех, че те със сигурност ще се грижат за мен на стари години. Все пак посветих целия си живот на отглеждането им. Но грешах. Само как грешах…
Сега, когато съм болна и имам нужда от грижи, защото не мога да се грижа за себе си, децата ми не искаха да ме приемат и да ми помогнат. Много е трудно да осъзнаеш, че децата ти нямат нужда от теб.
Отгледах ги сама. Съпругът ми почина, когато се роди синът ни, а по това време вече имахме дъщеря. Работих на две места, за да съм сигурна, че децата ми имат всичко необходимо.
И на двамата дадох висше образование. Дъщерята стана дизайнер, а синът стана инженер.
Намериха си добра работа. Докато бях здрав, винаги им помагах с внуците. Имам двама внуци: Михаил, синът на дъщеря ми, и Андрех, момчето на сина ми. Водех момчетата на тренирвки и ги вземах от училище. Те често оставаха при мен.
Но един ден ми прилоша точно на улицата и ме откараха в болницата.
Тогава децата показаха истинското си отношение. Дъщеря ми ме посети само веднъж за цялото време, а синът ми само се обади. Изписаха ме седмица по-късно, лекарите препоръчаха да не се пренатоварвам.
Скоро обаче децата доведоха внуците си при мен. Знаете как е с тях: понякога играете с тях, понякога готвите, понякога ги водите на детската площадка. След два месеца пак се почувствах зле.
Помолих сина ми да ме заведе на преглед, но той винаги беше зает. Наложи се да викам такси, което беше сериозен разход за пенсионерка като мен. След време изобщо не можех да стана от леглото. Обадих се на дъщеря ми, но тя беше на работа и ме посъветва да извикам линейка.
Пак ме закараха в болницата. Оттогава не мога да ходя сама. Преди изписването лекарят обясни на децата ми, че не мога да остана сама, имам нужда от грижи.
Вкъщи дъщеря ми и синът ми дълго спореха кой от тях да ме прибере. Дъщеря ми твърдеше, че апартаментът й е малък и няма отделна стая за мен. Синът каза, че жена му чака дете и едва ли ще се съгласи тъщата му да се нанесе.
Чувствах се толкова засрамена, че съм живяла цял живот за децата ми, а те не ми оказват никакво съчувствие. Прекъснах ги:
– Махайте се и двамата! Не искам да виждам никой от вас! Мога да се справя сама и нямам намерение да ви бъда в тежест.
Те си тръгнаха. А аз останах да лежа в леглото и да плача. Как стана това? Как моите любими деца израснаха такива егоисти? Наистина ли аз съм ги възпитал по този начин?
Цяла нощ не можах да заспя. А на сутринта, в депресивно състояние, чух входната врата да се отваря и се уплаших. Оказа се, че децата са си тръгнали, а апартаментът е останал отключенцяла нощ.
Но не можах да стана да видя кой е. Беше съседката от първия етаж – мила млада жена, която сама отглеждаше дъщеря си.
Бе дошла да ме види как съм. Почувствах се толкова наранена, че й разказах всичко.
Тя ми предложи помощта си. Но ако собствените ми деца не се нуждаят от мен, как мога да приема помощ от непознат? Съседката обаче настоя. Тя ми донесе храна и направи чай.
Оттогава тази жена ме гледа и аз й давам половината от пенсията си. Тя ми купува храна и готви с тези пари. Останалата част от пенсията отива за комунални услуги и битови нужди.
Сега животът ми зависи от непозната, а собствените ми деца изобщо не ги е грижа. Обаждат се понякога и с облекчение разбират, че има кой да ме гледа.
Никога не съм мислила, че в края на живота си ще бъда предадена от собствените си деца.
