Всички се радваме на изящните съчетания на момичетата в художествената гимнастичка. На изванияте им фигури и неслизащи от лицата усмивки. Техните изпълнения напомнят повече на изкуство, отколкото на спорт.
Много родители записват дъщерите си именно на художествена гимнастика, защото смятат, че спортът ще ги изгради като личности. Но замисляме ли се за тъмната страна на художествената гимнастика…
Публикация във Фейсбук на спортния психолог Теди Ангелова стана популярна и повдигна въпроси около невидимата страна на този красив спорт.
Изхождайки от своята богата практика, психологът описва в детайли как редовно вижда 11-12-годишни момичета, които ежедневно са унижавани и удряни, някои от тях са дори на границата на анорексията…
Публикацията бе споделена стотици пъти, а не са малко хората, които написаха, че също са виждали как в залите треньорите унижават трениращите хлапета.
Публикуваме въпросния пост с малки съкращения. Цялата публикация можете да прочетете тук:
Опитах се да гледам българските момичета… Стомахът ми се сви на топка и усетих истинска физическа болка в областта на гърдите. Обичах да гледам художествена гимнастика, гледали сме с цялото ми семейство, спомням си емоциите, които преживявах заедно с нашите момичета – радостта, сълзите, гордостта, понякога и разочарованието.
Вие виждате красота, елегантност, грация, блясък, усмивки, прегръдки… Това виждах и аз, докато не започнах да работя като спортен психолог с все повече гимнастички.
Мога да кажа, че натрупах богат опит с момичета от София и повечето най-големи български градове.
Ето какво виждам аз в кабинета си:
– деца на по 11-12-13-годишна възраст, които с детайли ми разказват как искат да се самоубият.
– деца, които са на ръба на анорексията, защото треньорките (в някои случаи и родителите) им казват, че са дебели и трябва да отслабнат, когато реално тези деца са много слаби. Анорексията е изключително опасно заболяване с голям процент смъртност.
– деца, които ми споделят как системно, ежедневно са унижавани, грозно обиждани, критикувани, а в някои случаи и физически удряни, бутани и замервани.
– деца, които ми споделят, че тренират по 5-6-7-8 часа и дори не им дават да пият вода. Ако тренират 7-8-9 часа имат кратка обедна почивка да хапнат нещо.
– деца, които ми споделят, че се самонараняват, защото не са направили нещо както се е изисквало от тях.
– Деца, които ми казват, че са пълен провал, че са боклуци и нищо не става от тях в живота.
– деца, които са потиснати, затворени, тихи, изпълнителни.
– Деца, които се страхуват. – деца, които са карани да тренират и играят болни с 39 градуса температура, със счупени крака и ръце.
– родители, които разбират, че нещо нередно се случва с детето им, объркани са, но не знаят как да постъпят.
– родители, които също са подлагани на манипулации и психологически тормоз от страна на треньори и ръководство на клубове. – родители, които ми споделят, че навсякъде е така.
Такива, които са записвали децата си в няколко различни клуба и категорично казват, че този подход и отношение е посъвместно, в цялата структура на художествената ни гимнастика.
Освен объркани и изплашени родители, има и такива, които действат със същия подход, чрез който действат и треньорите на децата.
Това не е дисциплина, нито подход за изграждане на силни личности. Това е насилие под най-чиста форма.
Не е здравословно да се тренира по 6-7-8-9 часа на ден. Не е здравословно да не се дава вода на децата по време на тренировка.
Не е здравословно да се унижава, да се обижда, да се заплашва, да се прибягва до физическо насилие.
Това не просто е в разрез с всички ценности, които спортът възпитава, то е в разрез с човешките ни ценности и права.
Не мога да си мълча повече. Бях професионален спортист, бях изключително амбициозна, знам какво е да се гонят медали и титли. Знам какво е да се играе болен, контузен. Какво е да надскочиш и преодолееш себе си. Знам, правила съм го. Къде по мое желание, къде притисната от треньори. Но цената на медалите, било то и олимпийски, НЕ е човешкото здраве и живот.
