След развода си бях напълно съсипан. Нямах сили за нищо. Жена ми ме напусна заради по-богат мъж. Аз съм виновен за това: тя винаги казваше, че иска да живее комфортно, но аз не направих нищо за това. Тогава си мислех, че всички жени са такива.
В отчаянието се върнах при майка си. Тя живееше с по-малката ми сестра Ира, която излизаше с някакъв мъж и мечтаеше да се омъжи.
Майка ми и сестра ми започнаха да ме убеждават да замина за чужбина да печеля пари, твърдейки, че тук никога няма да имам приличен живот.
— Заплатата ти е само 1200 лв, а мой приятел в Дания получава 2 хиляди евро на месец. Вече си построи къща!
Мислех, че това наистина е изход. Нямах какво да губя, затова се съгласих да отида. Работата се оказа тежка – на строеж. Тъй като нямах опит, ми дадоха най-трудните и мръсни задачи.
В продължение на няколко години сериозно подкопах здравето си, увредих гърба си и дори започнах да чувствам, че остарявам.
Всеки месец пращах на майка ми и сестра ми по 300 евро за издръжка. Но скоро майка ми каза, че в България всичко е поскъпнало и няма достатъчно пари. Затовва увеличих сумата на 500 евро.
Един ден майка ми се обади през сълзи:
– Ира е бременна, трябва спешно да организираме сватба и да се подготвим за раждането на детето. Но как ще се справим?
– Не го мисли, аз ще помогна.
Изпратих им 5 хиляди за подготовката. Продължих да работя усилено и след известно време майка ми отново поиска пари. Не можех да откажа, защото тя беше моя майка и ме подкрепяше.
След време помогнах на сестра ми да си купи апартамент и изпратих пари на майка ми за лечение. В един момент разбрах, че нямам повече спестявания. Единственото, което можех да си позволя, беше да си купя добра кола.
И изведнъж се случи нещастие: паднах на строителната площадка и сериозно нараних гръбнака си. Въпросът беше дали ще мога да ходя отново. Всичките ми пари отидоха за лечение в местната болница, а нямах застраховка, така че сметките бяха огромни.
В отчаяние се обадих на майка ми:
— Мамо, имам нужда от помощ, ела при мен, имам нужда от грижи. А после ще се върнем у дома заедно.
— Но аз не съм медицинска сестра? Вече съм стара и болна.
— Ти си на 69 години, не си стара! Толкова години ти пращам пари!
Майка ми така и не дойде. По-късно мои колеги ми помогнаха да се върна у дома. Озовах се в инвалидна количка, въпреки че лекарите казаха, че с рехабилитация има шанс да проходя отново.
Живеех с майка ми и планирах да продам колата, за да отида на лечение. Но след два месеца майка ми каза:
— Не мислиш да живееш с мен през цялото време, нали?
— Защо? Къде трябва да живея?
— Трябва да ти призная, че имам приятел и планирахме той да се премести при мен. Искахме да остареем заедно.
— Значи си твърде стара, за да гледаш сина си, но не и да излизаш с мъже?
— Какви ги говориш? Опитай се да ме разбереш, не знам колко още имам да живея.
Бях шокиран и обиден. Продадох колата си и си купих малка къщща в близко село. Пари почти не останаха. Обърнах се към сестра ми за помощ, защото наистина имах нужда от пари за лечение. Но Ира плачеше, че има деца и дългове.
Тогава се обърнах към рехабилитатор. След дълги увещания се съгласи да работи индивидуално с мен поне да ме научи на нужните упражнения. Сега вече ходя с патерици.
Но майка ми и сестра ми дори не ме посещават. Реших да не им звъня повече, подадох молба за инвалидност и едвам свързвам двата края. Никога няма да им простя това. Пак ще започна да работя и печеля пари, но дори майка ми да се разболее, няма да й дам нито стотинка.
Така би било честно, не сте ли съгласни?
