След като загубих жена си от рак, мислех, че съм загубил всякакъв шанс за семейството, което мечтаехме да изградим заедно. Тогава намерих мистериозна бебешка количка на прага си и това, което се криеше вътре, се превърна в най-трудния избор в живота ми.
Казвам се Джаспър, а жена ми, Емили, беше уникален човек. Тя беше онзи тип личност, която всички обикваха веднага. Жена, която ще запомни какво кафе пиете още на първа среща, и ще се появи на прага ви със супа, когато сте болни.
Изчакахме пет години преди да се оженим, но искахме да сме наистина готови за брак и семейство.
Най-накрая вече бяхме готови. Имахме хубава работа, къща с двор (мечтата на Емили) и достатъчно спестявания, за да започнем да мислим бебе. Захванахме се за работа след краткия ни меден месец.
Емили беше планирала всичко.
„Виж, ако започнем да опитваме през март, бебето ще дойде през зимата!“ – каза тя развълнувано, докато ми показваше календара си една вечер, докато седяхме на люлката на верандата.
Валеше, любимото й време.
„Тогава бихме могли да направим едно от онези сладки съобщения за коледни картички“, продължи тя.
Засмях се и я придърпах към себе си.
— Наистина си обмислила това, а?
„Някой трябва да планира предварително в тази връзка“, подразни ме тя, сръчквайки гърдите ми.
Засмях се. Това беше Емили. Винаги подготвена, винаги мислещ напред. Вече взимаше размери и за детско креватче в стаята, която бе планирала за детска.
Имаше и файл с идеи за дизайн на детска стая, за които смяташе, че не знам. Общо взето, бяхме във възторг от бъдещето.
Тогава всичко взе да пропада.
Рутинната уж среща за фертилност се превърна в седмица на допълнителни тестове. Разбрах, че нещо не е наред, когато от кабинета на д-р Грант се обадиха да дойдем веднага.
Доктор Грант ни съобщи истината директно. Мразя да ми шикалкавят и да не ми казват нещата направо.
„Тестовете показаха сериозно напреднал рак“, каза той и скръсти ръце на бюрото си. „Агресивен е и се е разпространил значително. Четвърти стадий.“
Ръката на Емили намери моята под бюрото. Пръстите й бяха леденостудени. —
— Колко време имаме? — попита тя и аз знаех, че умът й вече крои планове.
„Без агресивно лечение, два месеца. Може би три“, каза д-р Грант с мек гласи въздъхна. „С лечението можем да спечелим още време, просто…“
Емили стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.
„Добре“, каза тя, прекъсвайки лекаря с онзи решителен глас, който използваше, когато се сблъскваше с трудни проекти на работа.
Знаех, че тя ще иска да се бори.
— По-добре да започваме.
Следващите два месеца бяха ад, но Емили някак си продължи да се усмихва. Тя пускаше шеги по време на химиотерапията, сприятеляваше се с всички медицински сестри и помагаше на други пациенти да изберат забрадки, когато косите им започнаха да окапват.
Дори когато я намирах в банята в 3 сутринта, повръщаща от терапията, тя бе все така мила.
„Съжалявам, че те събудих“, казваше тя и ме отблъскваше.
„Върни се в леглото, скъпи. Утре имаш работа.“
Все едно можех да спя.
За съжаление, позитивизмът й не помогна. Лечението не помогна с нищо за болестта на жена ми. Тя ставаше все по-слаба и по-слаба, макар че просто бях благодарен, че никога не преставаше да бъде… Емили.
Тя никога не позволи на рака да победи.
В хосписа тя пак кроеше планове за всичко. Тя накара сестра си Кейт да донесе лаптопа си, за да може да поръча любимото ми кафе на зърна на едро, защото знаеше, че „ще забравя да си го купя сам“.
Освен това ме накара да обещая, че ще продължа да ходя на забавните вечери с нашите приятели и се опита да запознае единствената неомъжена медицинска сестра в отделението за рак с брат си, Тони.
Една вечер, към края, тя ме накара да легна в малкото болнично легло до нея.
— Ще ми обещаеш ли нещо?
„Всичко“, казах аз, опитвайки се да не докосна някоя от всички тръби и жици.
„Обещай, че няма да се затвориш в себе си, когато си отида. Обещай, че все пак ще се опитваш да бъдеш щастлив.“
Не можах да отговоря. Как щях да бъда щастлив без нея? Но кимнах и запазих безиразно лицето си.
Тя почина във вторник сутринта. Валеше, което ми се стори хубав знак. Погребението беше след три дни.
Едва го помня. Всичко беше само петна от черни дрехи, тъжни лица и хора, които ми изказваха съболезнования. Беше непоносимо за мен и се прибрах у дома в първия възможен момент.
Неочакваната находка на прага
Но когато стигнах до веранда, замръзнах. Там от нищото се бе появила яркорозова бебешка количка.
Първата ми мисъл беше, че това трябва да е някаква ужасна и жестока шега. Кой би причинил това на някого в деня, в който е погребал жена си.
Приближих се с треперещи ръце и погледнах вътре. Сърцето ми почти спря. Нямаше бебе (слава Богу, защото какво щях да направя тогава?), но имаше дебел плик, пъхнат в меко бяло одеяло.
Разпознах моментално почерка на Емили и почти паднах на колене, дори пребледнях, като си я представих как е приготвила всичко това.
„Скъпи мой Джаспър,
Първо, съжалявам, че съм толкова драматична с цялата работа с бебешката количка. Знам, че вероятно стоиш на верандата в момента и си мислиш: „Какво, по дяволите, Емили?“ Но трябваше да се уверя, че ще ми обърнеш внимание.
Когато д-р Грант ни съобщи за рака, се замислих за бъдещето. Не се отчайвай! Отидох в клиника за лечение на безплодие и замразиха част от яйцеклетките ми.
Всичко е уредено, ако и когато си готов да продължиш напред.
Има дори избрана сурогатна майка, невероятна жена на име Наташа, която има две свои деца. Кейт разполага с всички подробности и ще ти помогне във всичко, ако решиш да го направиш.
Знам, че това е голямо нещо. Може би е твърде много, твърде рано. Не е нужно да правиш нищо, ако не желаеш. Не искам да се чувстваш притиснат или виновен.
Но не можех да понеса мисълта да те напусна, без поне да ти дам избора да имаш семейството, за което винаги сме мечтали. Каквото и да решиш, знай, че те обичам. Винаги ще те.
И Джаспър? Хубаво е отново да си щастлив. Да се влюбиш отново.
Завинаги твоя, Емили.
P.S. Ако направиш това, моля, не позволявай на детето ни да носи онези ужасни карго шорти, които толкова много обичаш.“
Коленете ми имекнаха и седях там, на стълбите на верандата, с часове, четях и препрочитах писмото, докато не стана твърде тъмно, за да го виждам. Това беше Емили от до.
Тя бе планирала цяло бъдеще, знаейки, че няма да е тук.
Обадих се на сестра й Кейт и тя дойде същата вечер с пица, бира и всички документи, които трябваха за лудата идея на жена ми.
„Тя ме накара да обещая да не ти казвам до днес“, каза Кейт, докато хапвахме .
— Тя искаше да имаш време да поскърбиш, но не и да потъваш в отчаяние. Освен това ме накара да ти обещая да те видя още днес, защото знаеше, че ще имаш нужда от някого, с когото да поговориш.
— Помислила е за всичко? — попитах, взирайки се в купчината документи.
— До последния детайл – Кейт се усмихна. — Дори ми остави график кога да ти напомня за прането, защото каза, че ще го оставиш да се трупа със седмици.
— Как да взема такова решение? — попитах аз, докато вземах брошурата на клиниката за плодовитост. — Откъде да знам кое е правилно?
Кейт се пресегна и стисна ръката ми.
„Емили знаеше, че ще го усетиш. Винаги е казвала, че имаш най-голямото сърце от всеки, когото е срещала.“
Отне ми почти два месеца, за да реша. Прекарах много нощи, седейки в това, което би било детската стая, разглеждайки файла на Емили за дизайн на детски стаи и разговаряйки с нейната снимка.
Някои вечери се ядосвах, че ме бе натоварила с този избор. Други вечери бях благодарен, че ми даде възможност.
След като взех решението си, срещнах Наташа, сурогатната майка, през пролетта. Тя беше фантастична.
Мила, земна, с тази спокойна енергия, която караше всичко да се усеща по-малко страшно. Все пак процесът отне известно време. Така че мина близо година (само преди седмица), когато Наташа роди дъщеря ми – Лили.
Докато пиша това, седя в детската стая и гледам как бебето ми спи в креватчето си, заобиколено от малки дървени лисици и елени. Тя има носа и брадичката на Емили. Утре ще я заведа да се срещне с майка си на гробището за първи път.
Знам, че е глупаво, но искам да ги представя една на друга по подходящ начин. Емили все още ми липсва всеки ден. Понякога се обръщам да й кажа нещо за Лили и си спомням, че я няма.
Много пъти дори си мисля колко откачено е, че последвах този план. Но жена ми знаеше какво прави.
Чрез дъщеря ни част от нея продължава да живее. Това е подарък, който ще ценя и ще пазя с цялата си душа.