Едва бях навършила 20 години, когато разбрах, че чакам дете. Имах любим човек, с когото бях щастлива, точно до момента, в който му съобщих новината
На следващия ден в апартамента нямаше следа нито от него, нито от вещите му. Почти веднага родителите му го изпратиха в столицата, а на мен ми казаха, че нямат нужда от това дете.
Друг жесток удар получих от това, че майка ми също не искаше да ме приеме, каза, че не ме иска бременна. Тя просто ме изгони на улицата.
Започнах да се превръщам в бездомник, в буквалния смисъл на думата. Ако в началото прекарвах нощта при приятели, то постепенно всеки един от тях започна да ми отказва подслон.
Спах направо на улицата, на една пейка в парка, а след това на гарата, където беше малко по-топло. Там срещнах една жена, тя имаше собствено малко кафене. Вече бях бременна в 8-ия месец и я помолих да мия чинии, за да си спечеля насъщния.
Тя ми позволи да спя в мокрото помещение; там имаше легло.
Няколко седмици по-късно родих. Родих момче. Толкова красиво, сладко и силно. Плаках дни наред, гушках го до себе си, но разбирах, че не мога да го задържа. Трябваше да напиша отказ. Към него приложих бележка до сина ми.
„Прости ми, синко, ако можеш. Наистина не мога да те взема при мен, защото няма къде да живея. Прости ми, прости ми, прости ми! Наистина искам да растеш като щастливо дете. Обичам те“.
След като излязох от болницата, отидох в кафенето, където продължих да работя и да живея там.
Сега, след като минаха много години, аз вече не съм Мима, горкото уплашено момиче, а улегналата Мария.
Спестих пари и когато собственичата почина, купих нейното кафене от наследниците й. Разширих го, направих го уютнои работих усилено, за да го направя печелившо.
Вече не спя в задната стая, имам апартамент, кола и редовно посещавам салон за красота. През всичките тези години се обвинявах, че изоставих сина си. Нямам деца и това е моето наказание.
Един ден млад мъж се приближи до мен. Директно каза, че иска да поговори с мен. Погледнах го и разбрах, че това е моят син. Бяха минали 22 години, но веднага познах детето си.
— Аз съм твоят син, казвам се Димо.
— Знам… как разбра коя съм? Как ме намери?
— Не беше трудно. Прочетох бележката ти. Не дойдох да те обвинявам, а да ти кажа „благодаря“. Ако не беше ти, аз нямаше да съществувам. Разбирам, че тогава ти е било трудно. Имах щастливо детство, добри родители. Не бях богат, но имах всичко, нямах нужда от нищо. Родителите ми не ме изоставиха, когато и те имаха трудности.
Синът ми каза това и просто си тръгна. Държах бележката в ръцете си и гледах как най-скъпият за мен човек си отива. Няма да мога да си простя този грях до края на дните си. Знам, че никога повече няма да видя сина си.
