С мъжа ми Михаил бяхме минали през огън и вода. През годините ни сме преживявали всякакви неща, но винаги съм била до него. Обичах го истински и безусловно. Въпреки това, след 30 години брак, той реши да промени коренно живота си.
Беше петък вечерта. Лежах в леглото и гледах филм. И тогава в стаята влезе Михаил:
– Стани и си събери нещата.
– Моля? Защо?
– Тук вече ще живее Лидия.
– Лидия? Някоя роднина ли ти е?
– Лидия е новата ми жена.
Първоначално си помислих, че се шегува.
– Какво?
– Василина, вече 30 години ми седиш на шията.. Ти си на 50, ти си като пън в леглото! А аз съм още млад, искам забавление!
– Къде да отида?
– Ще живееш на вилата на село. Няма да водя дела по този въпрос. Има легло, кухня и телевизор.
– Ами децата ни? Как ще реагират?
– Няма да им кажа нищо. А и какво знаят те за нашите отношеное? Те вече са големи, имат свои семейства, така че да не се намесват.
Не знаех какво да правя. Затова мълчаливо опаковах нещата си и се преместих в къщата на село. Никога повече не влязох в семейния ни апартамент.
Няколко дни по-късно видях новата жена на мъжа ми – млада, с дълги нокти и мигли, през цялото време се смееше като кон. А Михаил тичаше след нея като кученце.
В началото исках да кажа на децата, че баща им ми изневерил. Но какво щеше да помогне това? Дъщеря ми очакваше второто си дете, с мъжа си живееха в малка гарсониера. Ако й кажа, ще ме вземе при себе си да живеем като в дядовата ръкавичка.
Синът ми живее в друг град и също има малък апартамент. Не мога да си позволя да наема квартира. Така че се примирих и останах в лятната вила. Разбира се, можех да съдя Михаил и да поискам разделяне на имуществото. Но всичко бе регистрирано на негово име. Накрая щях да остана без нищо.
Намерих утеха на гробищата. Не, не съм някакъв луд човек, който е запален по ритуалите. Просто родителите ми са погребани там и по някаква причина посещението на гроба им ме успокояваше.
Седях на една пейка и си говорех с тях, а усмихнатите им лица върху паметниците ми доставяха топлина.
От детството родителите ми ме подкрепяха и ме наричаха „нашата зюмбюлче“ заради сините ми очи. Онзи ден отидох да ги видя отново, взех бонбони, запалих свещи и започнах да се моля. Но сълзите ми продължаваха да текат. Не можех да спра и не знам колко дълго стоях там.
Когато излязох от транса вече беше тъмно.
На връщане реших да посетя една приятелка, която работеше в цветарски магазин. Исках да я поканя да пием по едно кафе.
– Толкова е хубаво, че дойде! – каза моята приятелка. Казваше се Марина – Трябва да отида до аптеката за минута, ще наглеждаш ли касата?
Внимателно подреждах цветята, които Марина нямаше време да постави, когато в магазина влезе мъж.
– Здравейте. Бих искал от тези червени рози, моля.
Когато се обърнах, ми се стори, че виждам пред себе си покойния си баща. Същите сини очи, мила усмивка, трапчинки по бузите.
– Колко рози искате?
– 11. Изглеждате тъжна, всичко наред ли е?
– О, просто имам алергия към цветята, не ми обръщайте внимание. Сега ще опаковам всичко.
– Не вярвам, че толкова красива жена може да плаче заради алергия към цветя. Казвам се Димитър, а вие?
– Василина.
– Леле, какво рядко и красиво име!
– А твоето име е като на баща ми. Харесвам името Димитър.
Така започна нашата комуникация с Димитър. Дълго време не смеех да му кажа за мъжа ми и любовницата му. Страхувах се, че ще ме помисли за луда, че търпя всичко това.
За моя изненада Димитър реагира спокойно и веднага предложи да се преместя при него. Казах на децата цялата истина и подадох молба за развод. Разбира се, съдът остави цялото имущество на Михаил. Но вече не ме интересуваше.
Важното беше, че намерих истинското си щастие. Дъщеря ми и синът ми ме подкрепят и се радват много за мен.
Разбрах, че никога не е късно да срещнеш своята любов. Дори да сте на 50 или повече години, най-важното е да вярвате, че съдбата определено ще ви събере с този, от когото се нуждаете.
