През последните 10 години работя в чужбина. Оставих дома, семейството и близките си, за да осигуря прехраната на синовете си. Изпращах всичките си пари на тях, оставяйки за себе си някой лев за храна и скромно жилище.
Толкова се уморих в чуждарта страна, че започнах да мечтая да се върна у дома. В крайна сметка вече не съм онази жена, пълна с енергия и сила.
Наскоро признах на децата си, че искам да напусна работата си и да се върна у дома. Не очаквах синовете ми да реагират така.
Как трябва да постъпя, помогнете със съвет…
Отгледах сам двама сина. Съпругът ми почина, когато бяха още деца. Беше трудно време, пълно с бедност и отчаяние. Работех в детска градина и заплатата беше малка, едва стигаше за храна и комунални сметки.
Момчетата ми пораснаха, а бащината им любов остана само спомен.
Когато те пораснаха и създадоха семейства, нещата станаха много трудни за мен. Тогава ми предложиха да замина в чужбина да печеля пари. Казаха, че е временно – за 2-3 години.
И аз тръгнах. Заминах, оставяйки всичко – дома си, приятелите си, спомена за съпруга си. Тръгнах си с надеждата, че това ще ми помогне да осигуря себе си и тях. 10 години работех някои от най-тежките професии – чистех, гледах възратни хора.
Изпращах всичките си пари на синовете си, оставяйки за себе си само достатъчно за храна и скромно жилище.
През цялото това време мечтаех да се върна у дома, в родното си място. Наскоро беше рожденият ми ден, синовете ми се обадиха и им признах, че искам да се върна.
Поздравленията им бяха топли, но реакцията ме шокира. По-големият каза, че е много рано – имал заем и ако си тръгна, откъде ще вземе парите?
Не можех да повярвам какво чувам. Очаквах благодарност за всички усилени години труд, а не съвет да остана да работя. Докога да работя, докато рухна ли?
Аз съм на 60 години и вече не съм жената, пълна с енергия и сила. Искам да зарежа всичко и да се върна с първия полет. Но мисълта, че никой не ме чака у дома, ме потопи в дълбока тъга.
И така, какво трябва да направя сега?
