За да съкрати пътя до вкъщи, Васиl се насочи към редиците сергии на пазара. Тук той купи продукти за вечеря, харчейки целия си бюджет. На половината път към дома чу до болка познат глас:
– Синко! Вземи си малко домашни ябълки!
Васил се обърна по посока на гласа и видя възрастна жена, седнала зад тезгяха. Тя му напомняше за баба му – същият маниер на говорене, същият мил поглед.
– Какво имаш предвид под домашни? – попита той.
– Напълно домашни! Моето ябълково дърво даде щедра реколта тази година – отговори старицата.
– Значи с червеи?
– Но без химикали, чадо! Червеят не харесва такива неща – усмихна се жената.
Васил се върна не заради ябълките, а заради гласа, който събуди в душата му спомени за покойната му баба. Тя винаги умееше да убеждава също толкова топло и искрено.
– Добре, ще го взема. Вкъщи ме чакат бременната ми жена и синът ми. Мисля, че тези ябълки ще им харесат – съгласи се той.
– Ела и утре, ще донеса мед, липов мед! – предложи старицата.
Васил кимна, благодари на жената и се запъти към къщи.
По пътя мислите му се върнаха към баба му. Тя беше мил и грижовен човек. След смъртта на майка му, която остави малкия Васко в ръцете на баба си и изчезна, баба му стана единственото му семейство. Единствената опора.
Когато момчето беше на 13 години, баба му почина. Той беше изпратен в сиропиталище, а апартаментът й беше взет от далечни роднини, които Васил не познаваше.
Васил израстна сам в сиропиталището. След 12 клас звлезе в университет и си намери работа във фабрика. Красивият и висок мъж привличаше вниманието на момичетата, но щом разбраха, че е от сиропиталище, вниманието веднага изчезваше.
Само пет години по-късно среща Галя, момиче със същата съдба, израснало като него без родиители в дом. Те се ожениха и скоро имаха син Емил. Сега Галя отново беше бременна – този път с момиче.
Васил влезе с усмивка в апартамента и сложи чантите на масата.
– Галя, ела да вземеш продуктите. Купих и ябълки от пазара от една мила баба. Домашни!
Съпругата бързо погледна в торбите, извади плодовете и веднага почерпи сина си с тях. Скоро тя и Емил седяха пред телевизора и хрускаха ароматни ябълки, а Васил, гледайки ги, почувства, че тези прости радости са истинско щастие.
Цяла нощ Васил отново сънува собствената си баба. Тя нежно го галеше по главата, тихо повтаряйки:
– Внучето ми, всичко ще е наред с теб!
На сутринта Васил се събуди от будилника. Време бе да се приготвя за работа.
През деня мислите за онази старица от пазара не го напускаха. Той си спомни добрия й поглед, начина й на говорене, подобен на този на баба му. Реши утре непременно да я посети и да вземе обещания липов мед.
Връщайки се вечерта по познат път, той отново чу същия глас:
– Чедо, забрави си меда!
Васил се обърна и видя старицата да му се усмихва топло. Той се приближи до нейния ред, гледайки бурканите с кехлибарен мед.
– Колко ти дължа? – попита той.
– Нищо не ми дължиш, бабе Това е от сърце. Почерпка за теб и твоето семейство! – отговори тя.
Васил се изненада. Тя наистина ли искаше просто да го почерпи?
– А имаш ли сладки моркови? – попита той неочаквано за себе си.
Бабата се поколеба за момент, но веднага отговори:
– Разбира се, че има. В моето село имам всичко в изобилие: и моркови, и картофи, и лук. Просто не мога да вдигам тежки чанти. Ако искаш, ела, ще ти дам колкото трябва.
Омагьосан от нейните думи и пороя от детски спомени, Васил се съгласи. Отиде в селото с бабата.
Там, скитайки се по познатите улици и разглеждайки старите къщи, той започна да се сеща. Тези места му напомняха за детството му, когато тичаше тук като босо момче, ловейки скакалци в тревата.
След няколко месеца баба Мария, същата мила стара дама, се приготвяше за гости. Тя отиде до местния селски магазин, за да купи малко сладкиши.
„Не забравяй да ми донесеш от онези бонбони и тортата, Лора“, помоли тя продавачката.
– Бабо Мария, защо ви трябват толкова много сладки? – учуди се съседката, която стоеше наблизо.
Старицата отговори гордо:
– Ще имам гости. Ще дойдат Васил и семейството му, моите близки. А внучката ми, тя много обича сладкиши!
– Ама какви близки са ти те? – не можа да се сдържи съседката.
Но баба Мария само се усмихна и не каза нищо. Не можеш да затвориш устите на хората. Важното бе, че е щастлива.
За един самотен човек е голямо щастие да посрещне топло, приятелско семейство в дома си. Така асил, Галя и децата станаха семейството на баба Мария. Всяка година те идваха при нея през лятото, помагаха в домакинската работа и се наслаждаваха на простите радости на село.
И няма значение дали са истински роднини. Важното е, че те се оказаха мили хора, които направиха живота й по-ярък.