Забременях лесно и бързо. Първите три месеца бяха нормални, нямаше признаци на проблеми. Но на 15 седмица бях хоспитализирана със заплаха от спонтанен аборт. Все още не разбирам напълно причините за това.
Скоро ме изписаха, но няколко седмици по-късно отново ме приеха със силно кървене. И на 24 седмица разбрах, че най-вероятно вече няма да бъда майка…
Първата бременност
Това беше първата ми бременност и нямах представа, че може да се роди бебе в 24 седмица. Това, което ми се случи, не може да се опише с думи.
Не бях готова за подобрен обрат на събитията. Основно поради незнание. Би било хубаво, ако наблизо имаше психолог, който да обясни всички нюанси и да ме успокои. За съжаление нямаше.
По време на втората ми хоспитализация почувствах, че нещо не е наред, но се опитах да потисна това безпокойство. Сега наистина се обвинявам за това. В крайна сметка вашият вътрешен инстинкт, като правило, не подвежда.
Тогава не знаех, че в родилното отделение се приемат жени със заплаха от спонтанен аборт. Там ми поставиха интравенозна инжекция, за да спрат кървенето и да спасят бебето.
На следващата сутрин ме оперираха. Поради отлепване на плацентата бе направено цезарово сечение. По някаква причина епидуралната анестезия не подейства и беше решено операцията да се извърши под обща анестезия.
Синът ми с първа глътка въздух
Синът ми се роди с ръст 24 сантиметра и тегло 800 грама. 6 от 10 по скалата на Апгар. Това всъщност не беше лошо, като се има предвид, че го родих в 24 седмица от бременността.
Когато се съвзех от упойката, сестрата каза с доста бодър глас, че момчето ми в момента е в реанимация. Малко е да кажа, че бях изненадана.
Бях сигурна, че от мен е изваден неразвит мъртъв плод. Но медицинската сестра ме увери, че в нашата епоха на напреднала медицина такива деца се „издърпват“ и продължават да живеят същия живот като другите хора, не по-различно от тях.
Имах чувството, че огромна тежест падна от раменете ми! Наивно си мислех, че сега ще се възстановя от операцията, детето ще бъде реанимирано и всичко ще е наред с нас.
Бремето
Настаниха ме в отделение, където лежаха родили раждали жени. Те лежаха със здравите си бебета, психологически беше много трудно. И отново си помислих колко хубаво би било, ако тогава с мен говори психолог. За всички жени, изпаднали в подобни ситуации, това е просто необходимо.
Накрая ми позволиха да видя сина си Константин. Беше много мъничък, като играчка, свързана с машина. Не биваше да плаче, защото според медицинската сестра „трябва да си силна“.
Коцето прекара малко повече от 4 месеца в интензивно отделение. Ходех толкова често, колкото ми позволяваха лекарите. Проучих много информация относно недоносените бебета, точно като моя син.
Разбрах, че има болници, в които детето има право да бъде по-често с майка си, дори им е позволено да е постоянно с него, заедно с всички интравенозни и животоподдържащи апарати.
В нашата болница ми обясниха, че детето може да умре всеки момент и няма смисъл да правя излишни движения.
Дори не ми позволиха да го докосна. Винаги се страхуваха, че мога да заразя бебето си с нещо – по-специално пневмония. Този страх беше аргументиран с факта, че дихателната му система не е напълно оформена, което означава, че има голяма вероятност Коцето да се разболее и да получи сериозни усложнения.
Това наказание ли е?
Мислих много…. Първоначално възприех ситуацията като наказание за някои мои действия. Но тогава промених решението си – имам син! Това е най-важното!
Той е жив, което означава, че можем да се справим с всичко останало. И продължих всеки ден да ходя в болницата при всякакви метеорологични условия.
А после синът ми беше диагностициран с генетично заболяване, свързано със зрението.
Той претърпя сложна операция, но зрението му така и не се възстанови напълно; той може да вижда този свят само през „прозорец“ от черни точки. Но мисля, че и това е добре. Важното е, че зрението му е запазено, дори ако сега трябва да носи очила.
Днес моето Коце вече е доста голямо – той е на 9 години. Тежи 15 килограма и е висок 116 см. Разбира се, трудностите с храненето и развитието не са изчезнали.
Малко преди да навърши година започна да държи главата си изправена, не без затруднения, защото имаше проблеми с вестибуларния апарат. Синът ми почти не спеше, аз също не спах с него.
Константин направи първите си стъпки, когато беше на 6 години. Официалните диагнози са церебрална парализа и умствена изостаналост, плюс характеристики на разстройства от аутистичния спектър. Той не говори, само някои жестове говорят за желанията му.
Моето специално дете
Редовно го водим в специализирано училище за такива „специални“ деца. Той може да остане там цял ден, а понякога дори да преспи. Това позволява на съпруга ми и мен да си вземем кратки ваканции за себе си и да го оставим там за известно време, когато отидем на почивка.
Напълно вярвам на учителите в това училище – те са истински герои!
Когато ни поставиха тези безкрайни диагнози, намерих изход в музиката. За мен това беше чудесно напомняне за себе си, че животът продължава. Започнах да свиря на китара.
Дори когато не спя през нощта, докато съм със сина си, китарата е моят личен „полъх на свобода“. Тя ме спаси и ме вдъхнови да „държа курса“.
Създадох и блог, в който подкрепям жени, които са в подобна ситуация. Там споделих моята история. Много помага, когато осъзнаеш, че не си сам.
На 7-годишна възраст Коцето отиде в 1-ви клас за специални деца, а аз уча за перинатален психолог. Работя в благотворителна фондация, където помагам на жени да се справят заедно с трудностите, които ги сполетяват. Дори уча жени как да свирят на китара безплатно.
Ако имате недоносено и не съвсем здраво дете, тогава не трябва да се отказвате нито от него, нито от себе си. Може да звучи банално, но животът продължава.
Да, трудно е. Да, трудно е. Понякога не искаш да живееш. Не се страхувайте от психолозите. Тяхната помощ, особено в началния етап на приемане на ситуацията, е просто необходима.
Но това е вашето дете. Вие сте го носили, вие сте го родили. И можете да се справите независимо от всичко.
Съпругът ми и аз бихме искали да имаме още едно дете, но засега не се получава, вероятно има много страхове и притеснения в главата ми, но аз все още вярвам в най-доброто” (Надежда, 39 години).
