Щом научила за моя недъг, майка ми ме изоставила. След години неочаквано я открих…

Щом научила за моя недъг, майка ми ме изоставила. След години неочаквано я открих...
Изображение от freepik

Аз съм на 30 години. Женен съм от доста време и имам две деца. От своето детство помня само стените на сиропиталището, строгите учители и постоянното унижение от учениците, защото не бях като всички останали.

В такива моменти бягах възможно най-далеч от всички и плачех горчиво.

Мечтаех само за едно – родителите ми да се появят на прага на дома. Не знаех кои са; майка ми ме изоставила след раждането, след като научила за моя дефект. Лекарите я уверили, че никога няма да мога да живея пълноценен живот. Така тя мълчаливо написала отказ от мен.

Скоро, слава Богу, в живота ми се появиха онези, които имаха нужда от мен. Млада двойка не можеше да има деца в продължение на 10 години.

И до днес си спомням как ме извикаха в кабинета на директора на учреждението и ми казаха, че вече ще живея с новото си семейство. Тази новина много ме утеши.

В рамките на 10 минути бях събрал всичките си неща и чаках новите си родители на изхода. Те наистина станаха моето семейство. И цял живот ще съм благодарен за грижите и възпитанието, защото получих това, което ми липсваше през цялото ми детство.

Все още имаме топли семейни отношения с моите майка и татко.

Никога обаче не забравих майката, която някога ме изостави. Винаги имаше искрица надежда в душата ми, че ще мога да я погледна в очите.

Не…не тая злоба или ненавист, просто искам да я попитам защо ми причини това. Затова реших на всяка цена да намеря биологичната си майка.

Отидох в родилния дом, където тя ме е родила, изпозлвах контактите на мои познати, за да разбера името на тази жена. И накрая го намерих.

Един ден, с предчувствие за дългоочаквана среща, отидох в родното село на майка ми. Там ме очакваше неприятна новина – тя починала преди 7 години. Показаха ми къде е гробът й. Стоях и гледах безмълвно паметника със снимка на майка ми, едва тук най-накрая можех да видя как е изглеждала.

Още от дете рисувах нейния образ в детското си въображение.

Обзеха ме някакви странни усещания. Можех да очаквам всичко, но не и такава среща. Тя имаше друга фамилия, защото се бе омъжила отново, а в долната част на надгробния камък имаше надпис „от съпруга и децата“.

Оказа се, че имам братя и сестри. Не можех да сдържа сълзите си, а сърцето ми просто се пръсваше от болка.

Пораснах, станах самостоятелен, научих се да оцелявам в различни житейски ситуации, успях да стана силен въпреки съдбата. Но животът ми никога няма да бъде пълноценен.

Толкова много мечтаех да видя майка си, да говоря с нея, да я гледам в очите.

Благодаря на Бог за родителите ми, които успяха да ме възпитат достойно, но моят пъзел никога няма да бъде пълен без жената, която ми даде живот. Макар да ме е изоставила като бебе от страх, че няма да се справи с болно дете.

Просто ми се иска да върна всичко поне за миг… Дано ме чува на небето. И искам да й кажа едно – прощавам ти и те пускам, мамо…

Advertisement