Когато баба ослепя от старост, аз като съвестна внучка я прибрах в дома си. Тя беше на деветдесет години: съсухрена старица с изтощени ръце. Цял живот с тези ръце копаше градината, доеше крава, хранеше овце и кокошки, переше, миеше, готвеше. Ръцете й, като краката на птица, бяха изсъхнали.
И с тези ръце баба човъркаше носната си кърпичка; Седеше на дивана и бърникаше в носната си кърпичка. А от невиждащите очи бликнаха скъпоценни старчески сълзи.
Бях осигурила на баба добри условия: имаше топла баня, тоалетна, диван, маса с чиния… Къщата й на село бе продадена, както и животните. Как щеше да живее сама сляпа старицата? Ето защо я приютих в дома си.
Баба бе работила през целия си живот. Сега най-сетне можеше да се отпусне на дивана! Но старата жена не беше свикнала да седи без работа; тя просто гинеше без работа.
И ето какво започна да се случва: баба започна да мие чиниите чрез пипане. А аз се прибирах от работа ми се налагаше да ги мия наново. Сами разбирате колко успяваше да измие сляпа жена на 90.
Но трябваше да направя това тайно от баба ми. Тя мислеше, че мие чиниите добре, че помага. И ме молеше да й оставя работат деня: съдове за миене…
„Ти не ги мий, аз ще ги измия сама!“, казваше баба.
Съдовете останаха мръсни. И имаше локви по пода и пръски по стените. И аз уморена след работа трябваше да мия и чистя всичко. Беше двойна работа. Но правех всичко тихо. Миех чиниите и пода всеки ден.
Или по-скоро всяка вечер, когато баба ми заспиваше и не чуваше водата да тече и чиниите да тракат.
И на баба казвах, че чиниите са измити перфектно, благодарях , че ми е помогнала толкова много! И старицата се усмихваше, кимаше… Толкова беше важно за нея да бъде нужна, а не да получава хляб за нищо.
Тя е нужна на внучката си, значи ще помага и в нещо друго!
И баба вземаше парцал и бършеше праха с пипане или подреждаше нещата. И ме питаше има ли още струпани съдове – ще ги измие!
Това е малко търпение. Малка жертва, малка услуга, нали?
Бабата живя с мен шест години и миеше чиниите до последния й ден. Не легна на легло, нито ден не лежа. Защото можеше да работи и да се чувства нужна. Тя не можеше да живее по друг начин.
И затова обичах баба си. Обичах я с цялото си сърце. Понякога любовта се крие в това – не в миенето на чиниите, а в измиването им. В търпението. Това е малка жертва, дори миниатюрна; не е голям подвиг. Но това е любов.
