На гарата беше страшна суматоха – някой отиваше нанякъде, някой пристигаше. Настана шум и врява. Вера се връщаше от родителите си с пълна торба с плодове и зеленчуци. Все пак тези от градината са за предпочитане пред купешките.
Вера веднага забеляза младо момче на входа на гарата. Стоеше с протегната ръка и искаше пари. Изглеждаше ужасно – целият мръсен, може би някъде се е въргалял пиян или нещо подобно.
„Не им ли писна на тези просяци“, помисли си момичето.
Влакът пристигна, момичето взе чантата си и се канеше да напусне гарата. Когато стигна до младежа, му даде няколко ябълки с думите: „Може би ти се ядат.“ Момчето благодари на момичето и погледна към пода.
-Случило ли ти се е нещо?!
Да, нямам пари да се прибера у дома.
– О, пари. Значи ти си поредният, който не иска да работи и само проси пари, всичко ми е ясно. — ядоса се Вера и тръгна към изхода. Но изведнъж тя си спомни колко красиви и честни очи имаше човекът и реши да помогне. Ами ако не лъже?
-Как се казваш?! – попита момичето, като се взря в очите на момчето.
-Сашо. А ти?!
-А аз съм Вера. Е, Сашо, реших да ти повярвам. Кажи ми къде отиваш, ще ти купя билет и ще те кача на влака. Надявам се, че не си ме излъгал.
Младежът каза на момичето къде трябва да стигне. Вера му купи билет и му купи храна за из път. Александър каза, че ще й върне цялата сума, само трябва да му даде адреса си. Но момичето не се съгласи да даде такава информация на непознат.
Оттогава изминаха почти 15 години. Вера вече имаше свое семейство с Алексей. Всичко уж беше наред, но изведнъж Алексей реши да я напусне. А преди това двойката беше взела апартамент на кредит.
Съпругът каза, че няма да претендира за никаква част – ще остави всичко на жена си. Вера обаче не знаеше, че от дълго време той не беше плащал вноските по кредита.
Вера нямаше пари да плаща кредита, а не искаше да загуби и апартамента си – обърна се към всички близки, но никой не помогна.
Накрая реши да отиде в банката и да попита какво може да се направи.
Вера влезе развълнувана в кабинета на директора на банката. Момичето беше шокирано, когато там видя Александър. Момчето от гарата с ябълките. Нямаше как да сбърка тези очи, Той беше директорът.
– Сашо, ти ли си?!
– Да, и аз те помня, Вера. Кажи ми какво се е случило – усмихна се мъжът. Вера му разказа своята история.
– Е, не мога да откажа да ти помогна, не се притеснявай, никой няма да ти вземе дома – ще ти дам заем без лихва и дългът ще бъде отписан. Все още помня как ми помогна тогава, преди много години. Може би можем да отидем на кафе с теб?! Бих искал да знам как се е развил животът ти.
– Добре, и аз бих искала да те опозная по-добре – отвърна Вера.
Преди толкова години тя определено бе купила билет за своето щастие.
