Със сестра ми Светлана заминахме да работим в чужбина преди 18 години. Тя, защото имаше двама сина и мързелив съпруг, на които трябваше да помага.
Аз отидох с нея, защото след развода ми с Николай останах без апартманет. Нямахме деца, затова той си намери друга жена и ме помоли да напусна дома му.
Честно казано, съвместното ни заминаваме да спечелим пари се превърна в спасение и за двете ни. Винаги се подкрепяхме, заедно беше по-лесно и по-надеждно. Ако едната имаше проблеми с работата си, тя винаги можеше да намери изход с помощта на другата.
Разликата между нас беше, че аз спестявах пари и не се страхувах да ги харча за себе си, докато Светлана изпращаше всяка стотинка на синовете си.
— Не мислиш ли, че е време да помислиш за себе си? – попитах я веднъж.
— Няма да ме разбереш, ти нямаш деца – отговори тя.
Беше обидно да го чуя, но си замълчах, защото наистина не можех да я разбера напълно. Обичах племенниците си, но смятах, че са достатъчно големи, за да печелят сами парите си, а не да разчитат само на помощта на майка си.
С течение на времето синовете й пораснага, получиха образование и създадоха семейства. Един след друг те се ожениха, а Светлана продължи да ги подкрепя финансово с всички сили, като често ме молеше да й давам пари назаем.
— Решили са да построят къщи на земята на родителите ни – каза тя. — Искат да построят две нови къщи.
— А ти къде ще живееш? — попитах.
— Ще ми оставят старата къща.
Бяхме сналедили този парцел от нашите родители. По едно време го подарих на сестра ми, когато се развеждах с мъжа ми. Но сега бях възмутена, че никой дори не ме попита.
Наскоро Светлана отново ми поиска пари.
— Синовете казват, че спешно се нуждаят от 10 хиляди евро, за да могат най-накрая да се преместят в новите си къщи и да спрат да плащат наем.
— Не ги ли контролираш ли за какво харчат парите ти?
— Вярвам на синовете си! Искаш ли да се приберем заедно и да видим какво става там? Тъкмо ще им дадем парите.
Преди Коледа се приготвихме и тръгнахме. Племенниците ни посрещнаха с усмивки, защото знаеха, че сме донесли пари.
Когато пристигнахме, видяхме две двуетажни къщи на мястото на стария парцел. Всичко изглеждаше перфектно: луксозен ремонт, скъпи мебели и уреди.
— В Италия дори богатите хора нямат такива жилища! — удивих се аз.
— Строихме всичко с мерак – отговориха те.
– А нас къде ще ни настаните? — попитах.
— В старата къща, сложили сме легла за вас там – чух в отговор.
Когато влязохме в старата къща на родителите ни, ни посрещна протекъл покрив, миризма на стари дрехи и мишки.
— Искате живеем тук? Тоалетната е занемарена, няма душ – възмутих се.
— Ще направим ремонт, ще е по-добре – отговориха спокойно племенниците.
Не повярвах на ушите си и избухнах:
— Значи за вас си построихте дворци, а майка си искате да оставите в плевня? Вече няма да получите нито евро! И това не е всичко. Парцелът, на който сте строили е наш, никой не е пререгистрирал документите. Така че едната къща ще бъде моя, а другата ще бъде на майка ви.
— А ние къде да живеем? — възмутиха се племенниците.
— Ще живеете в старата къща! Ще получите новите къщи едва след нашата смърт.
Светлана се опита да ме успокои, но аз бях непреклонна. Това вече минаваше всякакви граници. Ако трябва, ще се обърна към съда. Няма да им позволя да ни използват толкова нагло.
Племенниците бяха много обидени, а снахите съвсем побесняха. Но как иначе можех да постъпя? Вие какво бихте направили, ако бяхте на мое място?