С Александра бяхме в едно отделение, докато чакахме да родим. Моята съседка имаше цял арсенал от икони, често ги вземаше в ръцете си и шепнеше молитви.
А лекарите ставаха все по-мрачни след обиколките и прегледите си при нея.
Една сутрин донесоха количка, помогнаха на Александра да легне на нея и я заведоха на ехограф. Докараха я в отделението след около половин час. Един лекар застана до количката и започна да убеждава съседката ми да прекъсне бременността оперативно.
Вече знаех всичко за опитите й да стане майка. Това беше третата й бременност. От първите две по някаква причина едната била извънматочна, Александра претърпяла сложна операция, като я убедили да й дадат шанс и да оставят едната тръба, за да роди дете.
След като съвестно завършила рехабилитационния период, заедно със съпруга си тя обиколила много църкви и манастири, молейки Бог за щастието да роди и отгледа бебе.
И тогава отново се потвърдило, че на този нас има нещо, което ние не рзбираме. Александра забременяла, противно на всички медицински прогнози. Но бременността била много трудна.
Бъдещата майка била готова на всичко, само и само да износи момиченцето си. Но проблемите не спираха. После, когато раждането не беше толкова далеч, хирургическите конци не издържаха на натоварването от плода и започнаха да се разкъсват.
Александра беше легнала на леглото, докторът седна до нея и продължи:
— Още веднъж горещо ви препоръчвам да прекратите бременността си. В противен случай не мога да обещая нищо, може просто да ви загубим…
Александра поклати отрицателно глава.
— Не, ще изтърпя. Моля ви, помогнете ми още малко…
Докторът се намръщи, сви рамене, но кимна с глава:
— Добре, но с ваша писмена отговорност.
Съседката ми кимна с благодарност.
– Да, да, разбира се, ще подпиша всичко…
Докторът си отиде, а скоро дойде главната сестра и донесе някакъв вече разпечатан документ. Александра подписа, без да гледа, а когато сестрата си тръгна, взе иконите и започна да се моли.
Не чувах думите, просто виждах устните й да се движат…
През нощта се събудих от писъците на моя съседла. Тя запали настолната лампа и като видя алените петна по чаршафа, натисна бутона, за да повика медицинския персонал.
Отзоваха се много бързо – дойдоха дежурната акушерка и лекаря, бързо вкараха в стаята носилка, на която вече висеше интравенозна система, изнесоха Александра направо с матрака, моментално свързаха системата и забутаха количката към операционната стая.
Мен, разбира се, сън не ме хващаше. След като полежах малко, взех иконите на моята съседка и започнах да се моля с цялото си сърце, молейки за живот за нея и момиченцето, което тя така искаше да роди, отгледа и обича.
Ако някой ме слушаше отвън, щеше да си помисли, че съм луда, но дори нямаше да му обърна внимание.
Не знам колко време се молих, но внезапно почувствах, че нещо се е случило, нещо хубаво, и като се отпуснах, легнах на леглото. Не можах да заспя и след около пет минути отидох до рецепцията, за да разбера как е Александра.
Там седеше уморена операционна сестра. На въпросителния ми поглед тя отговори:
— Невероятно, но бебето се роди, дори заплака… Мама обаче ще трябва да лежи в леглото поне три седмици, но това са дребни неща, всичко ще бъде наред.
Като видя, че от очите ми се стичат сълзи, тя веднага добави строго:
– Така че, хайде сега се стегнете и се върнете на мястото си, нямаме сили да отваряме операционната отново!
Послушно влязох в стаята и дори не помня как заспах, просто се изключих.
Александра беше преместена от моята стая в реанимация, където след два дни я посетих. Не ме пуснаха по-рано. Носех й иконите. Щастливата майка ми подаде една от тях с думите:
— Вземи! Нека и при теб всичко бъде наред!
