В онзи ден се върнах у дома с чувство на изпълнен дълг. На душата ми беше много топло и уютно. Ненапразно бях живяла днес, бяха направила добро дело!
Ето какво се случи:
Младо момиче с бебе в количка и момче на около 5-6 години се разхождаха из супермаркета. Бяха много зле облечени и в кошницата бяха взети само най-необходимите евтиини продукти.
Изведнъж момчето спря до витрината с канцеларски материали, а майката с количката отиде по-нататък.
Детето стоя дълго време, разглеждайки разноцветни моливи, химикалки и други принадлежности. После взе ярка кутия с маркери, притисна ги към гърдите си, подуши ги и ги върна обратно на рафта.
– Съжалявам, слънчице, но нямаме пари за това – чу той зад себе си.
Майката се беше върнала за сина си. Момчето само тихо кимна с глава и последва майка си.
Аз стоях наблизо. Избирах моливи за своя син. Когато чух цялата история, сърцето ме заболя от мъка. Не можех да остана безучастна.
Взех кошница и нахвърлих всякакви канцеларски материали в нея. Не забравих да вземе онази кутия с маркери, която момчето току-що беше погледнало.
Настигнах майката и децата й на касата. Наистина исках да дам всичко това на момчето, но не знаех как да го направя, за да не обидя младата майка.
И тогава на ум ми дойде гениална идея.
Приближих се до момчето и казах:
– Здравей! Казвам се Виктория. Работя като администратор в този супермаркет. Днес имаме състезание за най-добра детска шапка и твоето малко мече го спечели. Поздравявам те! Ето, вземи това, това е твоят подарък за спечелването на наградата.
Момчето се смути. Не знаеше какво да прави и дали може да вземе подарък от непознат човек. Той погледна майка си. Тя кимна одобрително с глава. От очите й започнаха да се стичат сълзи.
Момчето грабна кошницата и я притисна към себе си.
