Съпругът ми и аз отгледахме децата си много отдавна, като всеки от тях вече бе поел по свой път.
Въпреки това не исках да спра да бъда родител. Ето защо започнахме да мислим за осиновяване. Възрастта ми вече не ми позволяваше да имам собствени деца; рискувах да имам тежка бременност.
Имах двама сина и прекарах целия си живот в отглеждането им. Сега исках да се грижа за дъщеря, дори и да е осиновена. Моите момчета не възразиха срещу това решение. Посветихме цялото си свободно време на оформянето на документи и търсене на нашата бъдеща дъщеричка.
Една вечер директорът на дома ни се обади и ни каза, че при тях е прието тригодишно момиченце. Първоначално планирахме да вземем по-голямо дете, така че имахме известни съмнения.
Директорът ме успокои и увери, че здравословно всичко с момиченцето е наред. Помоли ме поне да се запозная с нея.
Съгласихме се да се видим с момичето. Алиса се оказа толкова красива. Правеше впечатление на любознателна и много активна девойка. Тя беше нежна, спокойно влизаше в контакт и изобщо не капризнечеше.
Това, което се се превърна проблем за нас, бе фактът, че момичето не бе изоставено от биологичната си майка, не я бяха лишили от права.
Оказва се, че имаме право само попечителство. Не ни устройваше много, но се съгласихме, момичето бе спечелило състрадателните ни сърца.
Малката принцеса се премести в нашия апартамент; отделихме й отделна стая. Купихме й много красиви играчки и дрехи. Синовете ни също много заобичаха момичето.
Малката бързо се вписа към семейството, до месец тръгна на детска градина, дадоха ни зелена светлина за тази стъпка. Толкова се радвахме за нея. Момичето ни смяташе за пълноправни родители и почти не си спомняше майка си.
По-късно обаче всичко се оказа не толкова просто. Родната майка внезапно изрази желание да върне момичето си. Жената почувствала необходимостта да промени живота си, забременя лаотново и решлаи да върне Алиса при себе си.
Беше странно да чуя това, защото през цялото време, докато момичето беше с нас, жената никога не попита за собственото си дете. Тя дори не се обади нито веднъж.
Не се отказах и се обърнах към адвокат, въпреки притесненията си. Съдихме се, но без резултат. Решението беше взето в полза на биологичната майка, а не на настойниците, така че бяхме длъжни да й дадем нашата мила Алиса.
Преди това бяха проверени условията на живот и нивото на доходите на майката. Всичко беше наред.
Накрая момичето бе отведено. Всеки член на семейството ни тъгуваше, дори котката. Лично аз напълно загубих вкус към живота, не исках да ставам сутрин, не исках и да ям. Изпаднах в пълна апатия
Но един ден от дома за деца се обадиха отново и казаха, че Алиса отново е при тях. Съвсем се обърках.
В мен нахлуха съмнения, не исках повече да изпитам целия този ужас да взимам и да ми отнемат момиченцето. Тя вече ми бе станала като родна дъщеря.
Оказа се, че приятелят на майката на Алиса я напуснал след раждането на второто й дете. Отчаяна, тя започнала да си изкарва гнева на Алиса, като я удряла жестоко и я пращала на улицата да проси.
Един ден нещастната майка пък си хванала нещата и оставила момичето само с бебето. Децата нямали храна. Апартаментът бил заключен. Притеснени съседи се обадили на съответните органи и майката била лишена от права.
Честно казано, шокирана съм от това поведение. Как можеш да причиняваш толкова страдания на собствените си деца? Съдът ни забрани да посетим момичето. Обясниха ни, че детето може да порасте травматизирано от тази ситуация.
Алиса имаше нужда от помощ от психолог.
Младата майка беше напълно лишена от правото да отглежда децата си.
А ние осиновихме сина й заедно с Алиса. Сега отглеждаме братче и сестриче. Сърце не ни даваше да ги разделим. Съпругът ми и аз сме уверени, че можем да се справим с всичко.
И миналото е зад гърба ни – повече няма да дам на никого любимите си деца!
