Съпругът ми и аз имаме свои деца – двама любими сина, но винаги сме искали дъщеря. Лекарите ми забраниха да раждам.
И двете бременности бяха много трудни, третата можеше да завърши зле и за мен, и за бебето. И нямаше гаранция, че ще бъде дъщеря.
След известно мислене решихме да си осиновим дете. Имаме добри доходи, много жилища – социалните ни дадоха зелена светлина. Минахме през училище за приемни родители, събрахме документи и започнахме да търсим нашето момиче.
И тогава моя приятелка тъкмо роди бебе, отидохме да я посетим и започнахме да си говорим. Тя ми каза, че когато е била в родилния дом, са изоставили момиченце там.
Момичето е добре, но не е съвсем здраво – има проблеми със слуха и единият му крак е по-къс от другия. Като цяло на момичетата в сиропиталището им е по-трудно. И е малко вероятно да ги осиновят.
Вечерта разказах за посещението си при моята приятелка, а също и за момичето. На следващия ден получих съобщение от съпруга си: „Да отидем да видим бебето“. Взехме си отпуск от работа и отидохме.
Момиченцето бе настанено в отделението по патология за новородени. Все още не бе настанена в дом за деца. Първоначално не искаха да ни пуснат, но началникът на отделението мина и чу разговора ни със сестрата.
Заведе ни при момичето.
Бебето беше слабо, малко, сбръчкано, но толкова мило. Суровият ми съпруг се разплака, когато я видя.
Взехме бебето направо от болницата, тя лежеше там от дълго време – през това време успяхме да уредим всички правни проблеми.
Персоналът ни изпрати със сълзи, сестрата, която не ни пусна в първия момент, ни прегърна за довиждане и каза: „Благодаря ви“.
Днес нашата принцеса е на 8 години, ходи в редовно училище – вече във втори клас. Тя просто ни обожава, разбираме, че това е нашето собствено дете.
Носи специални обувки – така че проблемите с краката й не я притесняват. Проблемът със слуха беше решен със слухов апарат. Дъщеря ни е много харизматична и общителна, има много приятели.
Радваме се, че се решихме на тази стъпка.
