Родих се с родилно петно на врата. То заемаше цялата дясна половина и се простираше върху бузата. Беше ми неудобно от него. Струваше ми се, че другите виждат само физическите ми недостатъци. В интерес на истината беше истина.
В училище учителите бяха придирчиви към мен. Очите им винаги бяха на врата ми. Когато отговарях, винаги можеха да ме прекъснат. Не ми беше позволено да участват в училищни пиеси. Не разбирах защо е така? Пеех добре, исках да играя, но така и не ме пускаха на сцената.
Другите деца отказваха да общуват с мен. Те ме съветваха да „избеля кожата си и тогава да дойда“. Смееха ми се, криеха ми нещата, крадяха ми обедите.
Оплаках се на майка ми. Тя само сви рамене. Мама нямаше желание да се занимава с проблемите ми. Тя вярваше, че трябва да се науча да се защитавам.
Момичетата не искаха да ходят на среща с мен.
Но когато бях в осми клас се влюбих в едно момиче. Подарих на любимата си цветя и я поканих на среща. За мое изумление тя сякаш ми отвърна със същото. Щастието ми не можеше да се опише с думи. Най-накрая някой ме прие такъв, какъвто съм.
Връзката ни продължи три месеца. Постоянно изпълнявах всяка нейна прищявка. Момичето изглеждаше благодарна.
Разбрах какъв глупак съм бил, когато подслушах неин разговор й с приятелките й. Мислеше ме за ужасен. Каза, че „сънувала кошмари за лицето ми“, но ходила с мен, защото съм бил настоятелен. Момичето ме сравни с куче.
Цялата компания се засмя. Не очаквах това. Сърцето ми се късаше от болка. Наистина се бях влюбил в това момиче. Жалко, че тя не оцени чувствата ми.
Като пораснаха започнах да обръщам по-малко внимание на външния вид. Развих музикалния си талант. Когато човек е талантлив, не обръщат внимание на външния му вид. Работех непрекъснато, без да спирах.
Усилията ми дадоха плод. Започнах да работя с изключителни музиканти. Спечелих много пари. Бях известен в творческите среди. По странен начин жените започнаха да ме харесват. Възхищаваха се на моя талант и пари.
Никой не поглеждаше родилното петно. Приятелите ме оценяваха преди всичко заради човешките ми качества, а не заради лицето ми.
Спомних си ученическите години с болка. Тези хора съсипаха детството ми. Отнеха много години от живота ми с подигравките си. От друга страна, къде са те и къде съм аз?
Моите съученици трудно могат да се нарекат успешни. Трудно е да се добави думата „щастлив“ към повечето ми стари познати. Бих се изсмял на жалкия им живот, но не искам да падна до тяхното ниво. Прощавам им.
Важното е, че днес всичко е наред с мен и никакъв родилен белег не може да развали живота ми.
