Всяко семейство има своите тайни. При някои те са незначителни, но нашите са изключително опасни. Нашите скелети в гардероба са трудни за превъзмогване.
Родих дъщеря си на 18. Сега тя е на 20. Отдавна искаше дете, но по някаква причина не можеше да роди. Тя и съпругът й опитваха дълго и усърдно, но нищо не се получи.
Ходихме на лекар. Започна дълъг период на изследване. Всичко бе наред със съпруга на дъщеря ми, но не и с нея. Оказа се безплодна. Тя бе диагностицирана със запушване на фалопиевите тръби, което води до безплодие.
Двойката не се отказа. Решиха да се подложат на терапия. Имаше шанс за положителен резултат, но беше малък. Мечтата да станат родители отне много време, нерви и пари.
Някои лекари дадоха надежда, други ги свалиха на земята. Последваха редовни прегледи, но при друг лекар. Младата лекарка честно каза на дъщеря ми:
— Шансовете са толкова минимални, че не си заслужават времето ви. Осиновете си дете. Не си хабете нервите напразно.
Децата я слушаха. Мина година и половина, откакто започнаха да се опитват да забременеят. Отидойа в дом за деца. Посочиха минималните си изисквания – искаха момче с тъмна коса и под пет години. Бяха намерени подходящи деца, но двойката не бързаше да започне осиновяване.
Не можех да разбера какво заюо дъщеря ми не бърза. Осиновяването беше отложено за по-добри времена.
Мина месец. Дъщеря ми ме изненада с една новина. Променили решението си да вземат детето от сиропиталище. Дъщеря ми беше убедена, че родните гени са по-добри. От чуждо дете можеш да очакваш всичко.
По-добре било отново да опита да роди свое.
– Как? Имаш проблеми с женското здраве, мила! – опитах се да я вразумя.
– Помислихме за всичко! Ще намерим сурогатна майка! – съобщи дъщеря ми с наслада и щастие в гласа.
Не знаех как да реагирам. От една страна, нормална процедура за хора, които са изпаднали в отчаяние, от друга страна, детето няма да има гените на дъщеря ми, както тя искаше.
Не след дълго намериха кандидатка. Жената изглеждаше добре, нямаше лоши навици и поиска малка сума за услугите си. Дъщеря ми подскочи от щастие. Мечтата за свое дете никога не е била толкова близо.
Но се оказа, че не е толкова просто? Оказа се, че шансът тази жена да забременне е минимален, а всеки опит струва много пари. Дъщеря ми беше разбита. Почти не се обаждаше и не изпращаше съобщения. Отново трябваше да отложат плановете си да бъдат родители.
Една година работихме, събирахме пари и общувахме със сурогатни майки. Дъщерята се регистрира в специален форум. Всички потребители комуникират анонимно. Не се съгласяват веднага на среща на живо. Много момичета се срамуват от избора си. Мисля, че напразно.
Кой знае какво тласка тези момичета към такава стъпка: парите или искрено желание да помогнат на бездетни семейства? Не мога да си представя колко са силни духовно. Аз нямаше да имам сили да си дам доносеното дете.
Но така и не намериха сурогатна майка. Дъщеря ми стана на 22, аз на 40. Веднъж чаша чай ми отправиха интересно предложение:
– Мамо, можеш ли да износиш и да ни родиш дете? – попита ме тя.
Задавих се с чая си. Дълго време не можех да дойда на себе си, но дъщеря ми продължи да пита.
– Не вярвам на никого, мамо! Само ти можеш да ми помогнеш! Моля те, мамо! Искам да го направиш! Иначе ще съм самотна, бездетна и нещастна!
– Дъще, не мога да си представя това! – опомних се аз. – Стара съм. Може да се случи нещо лошо на мен или на детето!
Дискусията се проточи. Отказах и намерих много аргументи срещу идеята на дъщеря ми. Тя пренебрегна протеста ми и просълзена ме помоли да й помогна.
Дъщеря ми си отидел, а аз не можах да заспя. Дълго мислих за това странно предложение. Изпитах шок и униние, но и още нещо. Може би вина? Може би бях длъжна да осигуря щастието на дъщеря си.
Съгласих се. Прегледаха ме и ме изпратиха вкъщи. Трябваше да изчакаме. Тестовете се оказаха добри.
Аз можех да се опитам да сбъдна мечтата на дъщеря си. Чувствата ми бяха трудни за описване. Имах чувството, че правя нещо много грешно. Прогоних всички негативни мисли. Дъщеря ми се зарадва, целуна ме и ме прегърна. Тя не можеше да повярва на късмета си.
Бременността започна. Течеше леко. Опитах се да бъда щастлива пред дъщеря си. В душата ми все още бушуваше ураган от чувства. Тя не каза нищо на никого. Трябваше да пазим тази тайна.
По-късно ме отведоха в друг град. Наеха ми апартамент, купиха ми хранителни стоки и буквално ме откъснаха от целия свят.
Беше ми забранено общуването с приятели. Не можех да кажа нищо на никого. Забраниха ми да гледам телевизия, за да не се притеснявам. Купувахме само „здравословна храна за бременни“.
Свръхпротекцията на дъщеря ми и съпруга й беше страшна. От друга страна, можех да ги разбера. Четири години мечтаеха за дете, преживяха много болка и похарчиха много пари. Финалът бе бли. Страхуваха се да не се провалят.
Раждането беше трудно. Всички бяхме живи и здрави благодарение на лекарите. При изписването дъщеря ми беше щастлива, сякаш тя е родила. Дадох момчето и се опитах да живея живота си.
Успях да се върна към ежедневието, но не за дълго. Дъщерята поиска помощ, за да се грижи за бебето. Тя не можеше да прави много неща. Научих я на всичко.
Прекарвахме много време заедно.
Това дете ме натъжава. На теория нищо няма да се промени. Мога да отгледам детето си като внук. Никой не ми го отнема, дават ми да го виждам. Това обаче не е успокояващо.
Повтарям си всеки ден всички предимства на това, което направих.. Не помага.
Боли ме да гледам детето си, което никога няма да разбере истината за раждането си. Съпругът ми и аз искахме три деца, но той почина. Сега имам две. Мечтата почти се сбъдна.
Минаха години. Негативните чувства се засилиха. Синът ми нарича дъщеря ми мама. Рядко идвам, защото не мога да ги гледам. Синът ми, тоест внукът, ме обича безкрайно много.
Дъщерята постоянно казва: „Той вероятно чувства истинската си майка. Той е привлечен повече от теб, отколкото от мен.“
Тези думи ме травмират още повече.
