Реших да взема чуждото бебе и да го покажа на мъжа ми, който си отиваше…

Реших да взема чуждото бебе и да го покажа на мъжа ми, който си отиваше...
Изображение от freepik

С Никола се оженихме малко след като завършихме университета. Връзката ни беше не просто прекрасна, а невероятна.

Разбира се, младостта ни даваше някакъв заряд, но с времето просто не можехме да живеем един без друг. Работехме в една и съща компания, ходехме хванати за ръце, служителите се смееха на семейната ни идилия, но не зъл, а по мил начин.

Имахме всичко – любов, собствен апартамент, добри доходи, но нямахме деца. Първата година не бяхме особено притеснени, мислехме, че просто трябва време, а след това започнахме да посещаваме лекари и да минаваме различни процедури.

Същата година отидохме на курорт, за да си починем от работата и да се отпуснем малко на екзотично крайбрежие. Може би смяната на обстановката или екзотиката ни подействаха благотворно и на връщане с изненада и страх разбрах, че съм бременна.

Страх – защото много се страхувах да не подплаша онези две малки клетки, които растяха в мен…

Когато съпругът ми научи, че ще имаме дете, той беше толкова щастлив, че на работа дори началникът на отдела му отбеляза: „Никола грее и витае някъде в облаците…“

За съжаление, очакванията ни бяха помрачени от неочаквана диагноза след медицински преглед – Никола беше диагностициран със злокачествен тумор, в бързо прогресираща фаза и неоперабилен.

Лекуващият лекар честно каза, че шансовете са нулеви и даде прогноза за три, максимум четири месеца.

Тогава вече бях в петия месец, късната бременност беше трудна, но всичките ми болежки бяха дреболии в сравнение с проблемите на Никола.

Един ден, след поредната процедура, отидох да го видя. Седнах на леглото, той ме хвана за ръката и каза: „Със сигурност ще дочакам сина ни, само ни го роди, моля те…“

Разплаках се и обещах, че баща и син непременно ще се срещнат.

Малко преди термина се почувствах зле и като видях кървене, извиках линейка. В родилния дом ме оперираха и като излязох от упойката веднага попитах за детето. Докторът отговори с досада: „Жено, какво бебе. Та ние едва те спасихме!“

Това беше истински удар за мен. А скоро Никола се обади и попита кога ще му покажа малкия. Решението дойде веднага. Казах му, че ще го доведа на другия ден.

Едва се изправих след операцията се опитах да се ориентирам в родилния дом и да разбера как мога да изляза незабелязана. Беше трудно и срещу заплащане помолих сестрата да ми каже с обяснението, че съпругът ми иска да влезе, но не знае как. Тя ми обясни къде е аварийният изход и кога е най-добре да се промъкна през него.

Вечерта на другия ден се промъкнах в детското отделение и докато медицинската сестра беше разсеяна, взех нечие дете и слязох долу, като първо извиках такси.

Трудно ходех, пресните шевове прокървиха, но стиснах зъби и издържах.

Когато влязох в стаята на съпруга ми, той просто се оживи: „Мислех, че няма да го дочакам…“

Приближих до леглото и му показа мъничкото човече. След това сложих бебето върху гърдите на Никола. Той вдигна ръка с мъка, докосна пелените и това беше всичко. Мъжът ми си отиде с усмивка на лице. Усмивка, породена от това, че е видял сина си.

Преглъщайки сълзите си, се върнах в родилното. Там вече бе настъпила пълна суматоха, дежурният лекар беше извикал полиция. За щастие началникът на отделението се оказа адекватен човек.

След като бе разбрал защо съм взел детето, след като чу от лекарите, че всичко е наред с детето, той не направи проблеми.

Изписаха ме след 4 дни. Трябваше да погреба Никола. Сбогувайки се с него, тихо казах: „Съжалявам, не можех да те огорча…“

Advertisement