От години работя в Германия. Аз съм от малко село в Ловешка област, така че разбирате защо заминах в чужбина – заради парите. Исках да помогна финансово на децата си.
Първоначално гледах възрастна жена, но след това си намерих работа във фабрика като опаковчик на риба. Работата е физически тежка, но заплащането е добро. Благодарение на това успях да осигуря на синовете си всичко необходимо.
Платих сватбата на най-големия си син Валентин: всичко от ресторанта до лимузината и костюма. Освен това му купих апартамент в Ловеч след основен ремонт. Помогнах и на малкия си син Калин: на него също му взех апартамент.
Но изглежда, че това не беше достатъчно и синовете ми взеха да чакат наготово. Работят тук-там, получават минимални заплати и не искат да постигнат нищо, защото са свикнали аз да се грижа за всичко.
Снахите също просто седят в отпуск по майчинство, сякаш това им е върховната мечта. Спокойно им е, защото знаят, че ще изпратя евра, които да обменят в левове.
Те живеят в собствените си апартаменти и харчат парите ми за ваканции в Турция или скъпи джаджи. Но колкото и да помагам, на тях никога не им е достатъчно.
– Мамо, ето каква е работата, трябват ни пари за ремонт на кухнята.
– Мамо, не ни стигат парите!
Последно се прибрах за Великден. Тогава снахите дори се оплакаха, че не съм донесла достатъчно храна за празничната трапеза, представяте ли си?
През ноември ми се появиха проблеми със зъбите. Нямах пари за лечение, така че трябваше да взема пари назаем от приятели. Тогава разбрах, че нещо не е наред в живота ми.
Години наред давах всичките си доходи на децата си и не оставях нищо за себе си. И сега, когато самият аз имам нужда от помощ, портфейлът ми е празен. Реших: стига вече. Време е да помисля за себе си.
Разбира се, изпратих лакомства и подаръци за внуците си. Но умишлено не преведох пари.
През уикенда големият ми син Валентин ми се обади:
– Мамо, случило ли се е нещо?
– Не, защо питаш?
– Калин просто каза, че не си превела пари този месец. Да не ви бавят заплатите?
– Получих си заплатата. И дори ми дадоха бонус. Пратих хранителни продукти, Калин не ги ли взе?
– Взел ги е, но няма пари. забрави ли ни?
– Не, не съм забравила. Просто реших този път да не превеждам.
Последва дълга пауза в другия край на линията и след това се започна:
– Ама ти чуваш ли се? Мамо, как така си решила? Имам заем за кола! Трябва ли да кажа на банката, че майка ми е решила „да не праща“?
– Валентине, ти вече си на 36 години. Време е да се научите с брат ти сами да се справяте с проблемите, а не да разчитате на старата си майка.
– Това да не е намек, че не се старая достатъчно? Разбирам, мамо. Дори вече не е нужно да идватш при нас за празниците! – извика той и затвори.
Калин също се обиди и каза, че вратите на апартамента му вече са затворени за мен по празниците.
Заболя ме, но в същото време почувствах облекчение. Честно казано дори се радвам, че няма да си хабя нервите по празниците у дома.
Реших да празнувам Коледа и Нова година в Германия с моите приятели работници мигранти. Вече се разбрахме да направим малко празнично угощение.
И знаете ли, за първи път от много години се чувствам добре. Най-накрая мога да мисля за себе си и бъдещето си. И нека синовете се научат да живеят самостоятелно…
