Работя в дом за изоставени деца от години и не ми е никак лесно.
Толкова ми е трудно да ги гледам тези бедни и нещастни деца. Те каква вина имат, че родителите им са ги изоставили?
Тези разбити детски съдби не могат да бъдат излекувани; такова лекарство все още не е измислено. Те се затичват и със сълзи на очи питат: „Къде е майка ми?“ И не можете да кажете нищо в отговор, само мълчаливо преглъщате сълзите си.
Да, отдавна можех да сменя тази работа, защото има много причини да напусна, но да остана… има много повече!
Аз помня родителите си. Баба ми се грижеше за отглеждането ми. Тя почина веднага след като завърших университета. Беше ми много трудно. Нямах работа. Нямах пари.
Въпреки че бях на трудовата борса, не можеха да ми предложат нищо по моята специалност, така че започнах да търся различни почасови работи, за да има как да оцелея.
Тогава попаднах в дома за деца. Започнах да работя като възпитател там. Веднага ме предупредиха, че работата е много трудна, но нямах други варианти. Бях сигурна, че това е временна работа Но, както се казва, няма нищо по-трайно от временното.
Всеки ден при нас идваха нови и нови деца. Всеки със своята причина. Някои бяха предадени от родителите си доброволно, други бяха отнети от неправоспособни родители.
Имаше и такива, чиито родители бяха починали и чиито роднини отказваха да формализират настойничеството. Сърцето ми се свиваше, когато виждах очите на тези сираци.
Обичах всеки един от тях. Те го усещаха и бяха привлечени от мен. Те станаха мое семейство, защото нещата с личния ми живот не вървяха добре.
Нямах собствени деца, а съпругът ми ме напусна и отиде при младата си любовница веднага щом разбра за моето безплодие.
Затова дадох всичко от себе си на сираците. И тогава изведнъж осъзнах, че не мога да правя това повече. Вече не можех да оставя болката на всеки от тях да преминава през мен.
Реших да напусна.
Не знаех как да се сбогувам с децата, как да им обясня, че няма да се върна. Те обаче бяха разбрлаи. Погледнаха ме и очите им се напълниха със сълзи.
— Госпожо Димитрова, защо си тръгвате? Какво сме виновни ние? Какво сгрешихме? – питаха ме те.
Гледах личицата им и душата ми така се вълнуваше.
И тогава осъзнах, че за малко да направя най-лошата грешка в живота си. Как можех да съм такъв егоист? Избухнах в сълзи, помолих хлапетата за прошка и скъсах молбата си за напускане.
Работя в този дом за деца от вече 20 години. Все още помня този ден и осъзнавам, че не можеш да предадеш някой, който те обича. И когото обичаш…
