Работата на ветеринарния лекар не е само любов към животните, а и висока степен на отговорност и безгранично желание да помогнем на нашите малки братя.
Това е и общуване с безчувствени, егоистични и неспособни на състрадание хора, които гордо се наричат „стопани“ и безгрижно управляват живота на своите подопечни.
Тази статия няма за цел да ангажира читателите в дискусии и дебати относно работата на ветеринарния лекар. Това са обикновени случаи от практиката на ветеринарите, изпълнени с болка и отчаяние, предизвикващи разочарование и опустошение в душата.
Трудното раждане
Работният ден започна с телефонно обаждане. На линия беше стопанка на средноазиатска овчарка на име Дайна, която съобщи, че чистокръвното им куче от три дни не може да роди.
Беше очевидно, че животното не може да се справи само и трябва спешно да бъде спасено, така че отговорът беше недвусмислен: „Доведете го по-бързо!“
Дейна беше в критично състояние. Температура под 35, пулсът вече не се усещаше, лигавиците бяха белезникави. Животното бе загубило много кръв.
Решихме цезарово сечение, но имахме спешна нужда от кръв. Затова ветеринарят изпратил асистентката си в дома му, за да доведе кучето му. Операцията беше придружена с кръвопреливане, което вдигна кръвното налягане. Следващата стъпка бе да се възстанови дишането с помощта на апарат.
В същото време ветеринарният лекар не забрави за своя домашен любимец, като го постави на капково кръвопреливане. Кучето беше силно отслабено, защото му взеха максималното възможно количество кръв.
По това време съвсем младата асистентка, която съвсем наскоро беше пристигнала във ветеринарната клиника и сърцето й беше изпълнено с любов към животните и желание да им помогне, отчаяно се бореше за живота на 13-те малки и вече напълно сини кученца.
Анестезиологът все още държеше овчарката в скута си. Лигавиците на животното бяха придобили характерен розов цвят, дишането бе равномерно, температурата – нормална. Кучето постепенно излезе от упойката. Всички участници в операцията бяха изпълнени с радост. В крайна сметка цялото семейство беше спасено.
Стопаните чакаха в коридора. Лицата им изразяваха очевидно недоволство, което се потвърждаваше от първия въпрос: „Защо отне толкова време?“
Когато тези хора видяха екипа от лекари в студена пот и с треперещи ръце, последва следната фраза: „Е, защо трябваше да се самоубивате така? В крайна сметка това е просто куче.“
В това време асистенттката извади леген, в който бяха малките кученца.
И тогава изневиделица прозвучаха думите на собственика: „Оставете едно кученце, за да не застоява млякото, а останалите приспете. Не ни трябват. Решете сами кой да запазите.“
Сега това младо момиче, което съвсем наскоро съживи малките с всички сили, трябваше да убие 12-те души, които спаси. В този момент нито един от екипа лекари не можа да разбере действията на тези хора.
Няколко въпроса проблеснаха в главата на ветеринарния лекар, който пожертва собственото си животно, за да спаси овчарското куче: „Защо развъждат куче, ако не се нуждаят от кученца? Защо не предупредиха веднага за плановете си за потомството? Как може да се държат толкова жестоко?“
Лекарят обаче не попита нищо, просто подаде събудената овчарка и малките и каза: „Справете се с този проблем сами. Няма да убиваме!“
Стопаните просто бяха вбесени от поведението на ветеринаря. Използваха нецензурни думи и заплахи за съдебни действия. Накрая отказаха да платят.
Лекарят се приближи до кучето си, което лежеше под капкомер.
– Е, Клайд, ти и аз отново спасихме живот…, още един живот…
Момичето-асистент не каза повече дума този ден. А на следващия ден тя напусна. Сега, може би един обещаващ ветеринарен лекар, работи в агенция за недвижими имоти.
„Неизлечимата болест“
Ако човек го е грижа за спасяването на своя домашен любимец, тогава, когато дойде в клиниката, той се опитва да му разкаже какво се случва с животното и не жали сили и средства за лечението му.
Но има и други ситуации, когато стопанинър завежда своя „приятел“ на евтаназия, убеждавайки се, че животното е нелечимо болно. В същото време се опитва да покаже колко съжалява за домашния любимец.
Веднъж в клиниката беше докаран мопс със затруднено уриниране, но беше доста активен. Роки вече беше на 11 години. Ултразвукът показа простатит и камък в пикочния мехур. Проблемът можеше да се реши с операция и последваща кастрация.
На собствениците бе обяснено, че няма противопоказания за операцията и периодът на възстановяване ще отнеме седмица. Вярно е, че през цялото това време кучето ще изпуска урина, но в най-лошия случай можеше да използват специални пелени.
Стопаните категорично отказаха, позовавайки се на факта, че имат малко дете.
– Какво значение има кучето да се разхожда без памперс в апартамент, където има дете или сега ще е с памперс?
– Приспете го, нямаме нужда от проблеми.
– Но Роки е живял с вас 11 години, а сега толкова лесно сте готова да се разделите с него. И това въпреки факта, че спасяването му не си струва много усилия?
– Решихме да го приспим…
– Тогава го направете сами. Но гледайте децата ви да не разберат за вашите действия. В противен случай, когато страдате от уринарна инконтиненция на стари години, те ще ви изпратят в старчески дом без угризения на съвестта.
Така изглежда работата с животни. Често, след като се върне у дома след смяна, ветеринарният лекар се чувства пълно опустошение и не може да спи половината нощ.
И се сещам за думите на известния немски поет Хайнрих Хайне: „Колкото повече опознавам хората, толкова повече харесвам кучетата.“
В крайна сметка тези животни са много по-мили, по-честни и по-благородни от хората.
