Малко момче ми се обади и ме помоли да спася умиращата му майка. Тя беше спасена, но, както се оказа по-късно, момчето Максимка, което ми се обади, било… погребано преди месец…
Аз съм лекар. През годините в практиката ми се случиха различни истории. Имаше и тъжни, и радостни, и смешни. Но една от тях, може би най-невероятната, се запечата особено в съзнанието ми.
Тази история се случи в началото на моята кариера, в началото на 80-те години. Току-що бях завършил медицинско училище и ме разпределиха в селска клиника. Очаквах да видя порутена порутена сграда, но попаднах в новопостроено лечебно заведение. Екипът ме посрещна много любезно. Бях щастлив!
През първата седмица на работа нямаше нищо забележително, въпреки че пациентите трябваше да бъдат преглеждани чак до вечерта.
В петък реших да дойда на работа по-рано от обикновено. Исках спокойно да си подредя документите, без никой да ме прекъсва. Имах още цял час до началото на приемите и медицинската сестра Марина все още не беше пристигнала.
Но веднага щом се захванах за работа, телефонът изведнъж иззвъня.
Вдигнах слушалката и чух звучен момчешки глас: „Докторе! Майка ми се чувства зле! Улица „Иглика“ 11. Елате бързо!
— Какво й е на майка ти? – попитах.
— Тя умира! – отговори момчето, но някак по-тихо.
— Защо умира? Какво се е случило? Извикайте линейка! – притесних се.
— Вкъщи няма никой, само аз. — А сестра ми още не е дошла — едва чуто отговори момчето.
В този момент връзката беше прекъсната.
Бързо облякох престилката си и забързах към адреса, който момчето беше посочило. След 15 минути вече бях там. Вратата на къщата беше открехната.
Попитах високо: „Вие ли извикахте лекар?“ Но нямаше отговор. Навлязох по-навътре и в стаята видях жена. Тя лежеше на леглото и главата й висеше леко надолу. Смъртнобледото лице беше скрито под разплетена тъмна коса.
Хванах ръката й, кожата беше много студена, но все пак усетих лек пулс. На пода имаше празен блистер от хапчета. Всичко показваше, че жената е приела смъртоносна доза лекарства.
Да, никога не се бях занимавал със самоубийства. Разполагах със секунди. Видях телефон на нощното шкафче в ъгъла и извиках линейка. Докато чаках екипа, оказах първа помощ, доколкото можах. Линейката пристигна доста бързо.
Казах на лекарите, че жената не е изчислила дозата на лекарството, разбрала е това навреме и е успяла да ми се обади. Направих това, за да не бъде изпратена в психиатрична болница и да не бъде регистрирана – тогава разговорът със самоубийците беше кратък.
Когато жената беше изнесена на носилка от къщата, край колата вече се беше събрала тълпа от любопитни съседи.
—Докторе, какво й става? – попита ме баба. — аистина ли е умряла?
— Ще се оправи! – казах аз уверено.
Старицата въздъхна:
— Не е учудващо, че Максимчо я вика при себе си. Синът й се удави. Скоро ще стане месец, откакто го погребаха.
— Но тя все още има деца. Момче и момиче – отговорих.
Бабата поклати глава:
— Ня, тя няма вече деца, той беше единственият.
Това беше новина. Кой ми се обади тогава? За коя сестра говореше момчето? Нямах време да мисля и побързах към клиниката, защото приемът на пациенти започваше след пет минути.
Марина плесна с ръце: „Докторе, къде бяхте? Вече се притесних да не е станало нещо! “
Разказах й странната история, която ми се случи тази сутрин.
— Познавам това семейство – тъжно каза Марина. — Жената се казва Лидия, много е добра. Тя и съпругът й дълго време нямаха деца. И когато Максим се роди, косъм не даваха да падне от него. И защо им е такава мъка, да загубят единственото си дете? – гласът на сестрата трепереше.
След това Марина ме погледна замислено и попита:
— Има само едно нещо, което не мога да разбера. Как биха могли да ви се обадят, като клиниката ни все още не е свързана с телефонната централа?
— Как така не е свързана? – втренчих се в Марина с недоумение. — Ето го телефона.
Сестрата вдигна апарата и едва тогава забелязах, че нямаше нито един кабел. Бях объркан. Оказва се, че мъртвото момче ми е звъняло на неработещ телефон? Трябваше ли сам да отида на лекар?
В крайна сметка всичко това бе, меко казано, странно. Но имаше обаждане, аз лично говорих с момчето! Прекарах целия ден в размисли и след работа отидох в болницата, за да попитам за здравето на Лидия.
Жената се чувстваше по-добре, бе дошла на себе си и дори ми позволиха да я посетя. Съпругът й беше в стаята с нея.
— Докторе, много ви благодаря! „- каза мъжът,. — Ако не бяхте вие, моята Лидия вече нямаше да съществува.
Той стисна здраво ръката ми. А жената гледаше през прозореца равнодушно и отдалечено.
— Как се озовахте у нас? – попита ме тя тихо с безжизнен глас. Разказах за необичайното обаждане. Сълза се търкулна по бледата й буза: „Максимчо ме е спасил“.
Хванах жената за ръка: „Слушайте, синът ви иска да живеете!“ Иначе нямаше да ми се обади! Борете се за паметта на вашето момче! Може би все още ще имате деца, защото ми каза за сестра, която още не е дошла.
Но жената само поклати глава:
„Не, лекарите казаха, че сега никога няма да имам деца.“
Лидия се обърна и заплака. Излязох от стаята, почти плачейки. Не посетих отново Лидия, защото ми се стори, че тя не е много щастлива да ме види.
Но тази тъжна история не напусна мислите ми дълго време. По някаква причина се привързах към тези хора.
По-късно разбрах, че Лида и съпругът й са се преместили някъде.
Изминаха пет години. Една зима, по време на прием, в кабинета се почука.
„Да, да“, отговорих аз и за моя изненада видях Лидия и съпруга й на вратата.
Жената изглеждаше съвсем различно от времето, когато се видяхме за последен път. Тя изглеждаше видимо по-хубава и имаше усмивка на лицето си. С едната си ръка Лида галеше корема си, а с другата притискаше около петгодишно момиченце.
— Запознайте се, докторе.Това е нашата дъщеря Елена.
Момичето се скри зад полата на Лида. Очите на жената блестяха от щастие. Тя бе дошла да ми благодари, че спасих живота й.
— Ако не бяхте вие, нямаше да съм толкова щастлива, колкото съм сега. Вашите думи ме удариха в сърцето и когато ме изписаха, със съпруга ми отидохме в сиропиталище. Елена стоеше на верандата, сякаш ни чакаше.
В този момент разбрах защо Максим не ме остави да умра. Е, после се случи чудо – Лида кимна към корема си.
Оттогава минаха много години, но все още често си мисля за момчето, което някак мистично се свърза с мен от онзи свят. Питам се: защо избра мен за помощник?
