Животът е устроен по такъв начин, че първо нашите родители се грижат за нас, а след това ние се грижим за тях в напреднала възраст. Да помогнеш на възрастните хора не е лесно. Понякога обаче това може да се окаже много неочаквано. Така се случи и с нашето семейство, след като приютихме старата си леля, която живееше на село.
След консултация с мъжа ми решихме да вземем при нас леля Мария, която живееше на село. Родителите ми починаха рано; нямах по-скъп от леля си.
Тя вече не можеше да живее сама там, да мъкне дърва, да пали печка, да пазарува в лошото време; Затова решихме да я вземем в нашия апартамент; имахме свободна стая. Как да оставим стар човек да живее в самота?
След известно убеждаване леля Мария накрая склони. Когато пристигна, в ръцете си държеше няколко торби с нейни неща и подаръци. Носеше си домашни консерви, сушени билки и гъби. Бях изумена как иначе придирчивите ми деца поглъщаха вкусното домашно сладко.
Чудната леля Мария
С мъжа ми бяхме изтеглили ипотечен кредит преди няколко години, за да си вземем жилище. Ето защо ни се налагаше да работим на по две места. Вкъщи се прибирахме ужасно уморени.
Много рядко ми оставаше време да готвя; купувах замразена храна. Имахме две деца – Сашко и Ани. Заради натовареното ни ежедневие ги бяхме оставили едва ли не на произвола на съдбата. Лишени от родителско внимание, децата ни прекарваха цялото си свободно време на телефона.
Но леля Мария веднага внесе нещо специално в живота ни.
Една събота се събудих сутринта от невероятно ухание от кухнята. Отидох там. На масата имаше вече готови палачинки и отворен буркан със сладко. Леля Мария и децата правеха кифлички. Отдавна не бях виждала толкова много ентусиазъм в тях.
Малката Ани възкликна: „Мамо, виж, ще имаме домашни кифлички!“
Почувствах такова омиротворение от тази картина, душата ми беше толкова спокойна. С течение на времето започнах все по-често да забелязвам все по-често, че децата прекарват времето си с леля Мария, а не на телефоните си.
Беше интересно да слушат нейните истории. Дори ги научи на интересни игри. Те също с радост помагаха на леля си да готви. Бях много доволна от тези промени.
Тежкият ден
Една късна вечер леля Мария стана да пие вода. Излизайки в кухнята, тя ме видя да седя тихо там и да плача. Тя се приближи, прегърна ме и попита: „Дъще, какво става?“
Преди да се усетя, разказах на възрастната жена за всичките си тегоби. Споделих й, че съм ужасно уморена да работя на две работи и да не виждам децата си. Че бих искала да прекарвам повече време с тях. Разказах й за проблемите си в работата, за затишието в отношенията със съпруга ми. Беше дълга история.
Леля Мария изслуша всичко без излишни коментари, като ми даде да разбера, че ме подкрепя. Аз се разплаках и й разказах всичко, което се беше натрупало. Беше ми ясно, че само от споделянето ще се почувствам по-добре.
Накрая леля Мария ме погали по косата и каза тихо: „Не се тревожи, скъпа, всичко ще се оправи скоро“. По някаква причина й повярвах. За първи път от много време душата ми се почувства спокойна.
Новият живот
През уикенда се събудих доста късно. Вчера бях уморена на работа и едва се прибрах. Отидох в кухнята, направих си кафе и бавно го изпих. Тогава осъзнах, че в апартамента някак си е твърде тихо.
След като обиколих всички стаи, разбрах, че вкъщи няма никой. Това ме изненада; къде бяха отишли всички. Обзе ме неразбираема тревога. Изтичах на улицата, като дори не знаех къде да търся роднините си.
Видях децата на детската площадка. Те веднага изтичаха при мен и се надпреварваха да обясняват къде са баща им и баба им Мария. Няколко минути по-късно ги видях да се задават зад ъгъла. Забързах към тях.
Леля Мария проговори първа: „О, не искахме да те будим. Отдавна ли си будна? Съжаляваме, искахме да се върнем, преди да се събудиш.“
Попитах: „Но къде бяхте?“
Съпругът ми се усмихна и каза: „Хайде да влезем вкъщи, там ще ти кажем всичко. Имаме изненада за теж.“
В кухнята двамата ми разакаха, че сутринта са изплатили окончателно ипотечния кредит. Оказало се, че през всичките тези години леля ми е успяла да спести пари, продала е земи. Наскоро беше взела и пари от продажбата на къщата си.
Тя пазела всички тези пари, за да ги остави като наследство. Но решила, че сега е по-добре да ги раздаде. Тази сума била достатъчна за закриване на ипотеката. Тя убедила мъжа ми да го направи без да го направи, за да бъде изненада.
Леля Маша ме погледна нежно: „Елена, знаеш ли, цял живот съм работила. Господ не ми даде своите деца, но вие сте ми като семейство. Наистина искам да живееш по-лесно и по-щастливо. Сега можеш да напуснеш едната работа, да бъдещ повече вкъщи, с децата.“
Децата завлякоха баба си Мария в стаята, радостният ми мъж изтича до магазина, за да купи торта – трябваше да отпразнуваме радостното събитие. А аз седях в кухнята, потънала в мислите си. Избърсах сълза от бузата си и казах: „Благодаря, на Бог, че те имаме, лельо Мария“.
Както виждате, помощта за възрастните хора понякога може да има неочаквани последици. Самата двойка не забеляза как старата баба променила дома им. Децата се влюбили в нея, домът бил изпълнен с комфорт, дори финансовите проблеми били решени. Те мислеха, че те й помагат, но всъщност тя им помогнала.
Хубаво е, когато нещата се развият така. Пазете старите хора!
