Прибирах се нощем към вкъщи, когато на пътя видях момиче с куфар. Нещо ме накара да спра…

самотно момиче на пътя
Изображение от pvproductions on Freepik

Шофирах с ниска скорост към къщата си на село. Намираше се недалеч от града.

Бях ужасно уморен. Бях прекарал на работа повече от десет часа. Работя като общопрактикуващ лекар. Това не е просто да лекуваш хората, но и да изслушваш стотици техни оплаквания, не само за здравето.

Често трябва да имаш време да чуеш историите за живота на пациентите си, особено на самотните възрастни хора. Ето защо се изтощаваш и емоционално.

Когато стигнах до селото, забелязах отстрани на пътя момиче с голям куфар. Тя се опита да спре колата. Не исках да спирам на никого. Но да оставиш момиче само посред нощ би било някак не мъжествено.

Ето защо отбих встрани.

Момичето отвори вратата и попита жално:

— Бихте ли ме закарали до съседното село?

До съседното село се стигаше за близо час. Но какво друго можех да направя? Тя ме погледна с тъжните си очи.

— Хайде сядайте, какво да ви правя…

— Благодаря ви! Толкова отдавна чакам тук. Чантата ми е голяма. Има още дълъг път. Като цяло ме беше страх да спра някого. Страшно е, когато навън е нощ. – каза момичето, влизайки в колата.

— Какво правите насред полето сама, през нощта?

— Работех в града. Като сервитьорка в кафене. Но собственикът на заведението ме изгони от работа. Той ме тормозеше, налиташе ми, а аз му отказах. Заради това не си получих заплатата. Нямах пари да си платя квартирата. Наех една стая от една жена. Тя ми даде срок до днес. А нямаше как да си намеря работа за една седмица. Така че трябваше да стегна куфара си и да напусна апартамента.

Тя говореше искрено, наивно. Разбрах, че не лъже. Можех да й се доверя. На тридесет и четири години вече малко се научих да разпознавам хората.

— Неприятна история! — признах аз. – И сега вероятно ще се върнете при родителите си?

– Де да имах такива. Аз съм сирак. Имам само по-голям брат. Така че отивам да го видя. Засега ще остана с него. Брат ми е добър. Но снаха ми Любомира не ме понася. Честно казано, тя се ядосва, когато някой им дойде на гости. Посетих ги преди две години и дори не седнах на масата, за да не им ям от храната. Затова гледам да не ги посещавам. Но сега просто нямам избор. Уча задочно за учител и скоро ми предстои изпитна сесия. Трябва да живея някъде и да се подготвя.

— Защо жената набрат ви е толкова алчна? — попитах.

— Щом седна на масата, тя ме гледа като вълк. Чувствах се неудобно да сложа и една хапка в устата си. Така че по-късно отказах да ям от тях.

— И сега пак ще ходите там? Нямате ли други опции?

— За съжаление не. – тъжно се усмихна момичето.

Погледнах внимателно момичето. Тя беше красива. Освен това разбрах, че е разказала всичко от сърце, без да лъже. Сигурно ще е добра домакиня и майка.

Тогава взех неочаквано решение. Набих рязко спирачка и спрях колата. Спътницата ми ме погледна с уплашени очи и прошепна:

— Няма нужда да спирате. Ще си платя бензинза. Имам пари за пътя.

— Само не се страхувай… Нямам никакво намерение да те нараня… Просто ме изслушай внимателно и обмисли предложението ми, моля те. Само не бързай да отговаряте. Помисли добре. Добре?

Момичето кимна с глава.

— Дори не се запознахме. Аз съм Владислав.

— Камелия.

— Красиво име… С една дума, Камелия, предлагам да дойдеш при мен. Живея сам. Майка ми почина преди две години, баща ми още по-рано. Имам една свободна стая в къщата си. Можеш да живееш в нея. А в замяна ще ми помогнеш с чистенето. Някой ден ще сготвиш храна, защото почти всеки ден съм на работа. Не се притеснявай, няма да те нараня. Не съм от тези… Живей си живота, учи спокойно. Ще те закарам и в града за сесията. И аз пътувам дотам. Аз трябва да ходя на работа, ти трябва да ходиш в университета.

Видях Камелия да плаче. Бях изненадан:

— Явно не ме разбра.. Добре, нека те заведа при брат ти!

— Не, не е необходимо. Съгласна съм с предложението ви. Мисля, че така ще е по-добре, отколкото да живея при Любомира. Плача, защото не го очаквах. Благодаря на Господ, че попаднах на такъв мил човек като вас.

—Само дай да си говорим на „ти“. В крайна сметка ще живеем в една къща.

— Добре — тя се усмихна.

— И така? Да карам към вкъщи?

Тя само се усмихна.

У дома й показах стаята:

— Остана си същата както когато майка ми беше жива. Не съм променил нищо. Ако искаш, може да променим нещо.

— Какво говориш? Много красива стая. Нищо няма да пипаме.

— Добре. Майка ми също беше учителка в нашето село. — въздъхнах. — Ще отида да сложа чайника и ще измисля нещо за вечеря.

— Дай аз да сготвя нещо. Аз мога. – усмихна се Камелия.

— Това би било супер! Но се досещаш, че аз съм ерген. В хладилника има само яйца и наденица. Утре ще отидем до супермаркета в града и ще купим хранителни стоки, за да имаме какво да сготвим.

— Добре. И сега мога да направя вкусен омлет с наденица. – настоя Камелия.

— Съгласен.

Момичето приготви вечеря. Аз сварих чай. Седнахме на кухненската маса и се насладихме на вкусна вечеря. Разказах на Камелия за работата си, тя ми разказа за обучението си в университета.

Радвах се, че не сбърках с момичето. Оказа се, че е наистина мила и отзивчива. Ще живея няколко месеца с нея, ще го обмисля по-внимателно. Когато съм напълно сигурен в нея, ще й предложа брак. Може би не е попаднала на мен случайно? Може би съдбата ме изпрати там, в онзи момент?

Advertisement