През 1975 г. открих момиченце край жп релсите и я осинових. След години тя ми се отблагодари

малко русо момиче
ИЗонражение от vecstock on Freepik

През 1975 г. намерих гладно момиченце близо до железопътната линия, отгледах я, научих я на всичко, а като порасна, тя ми се отблагодари по невероятен начин…

Ноемврийският вятър ме смразяваше до костите. Връщах се от вечерна смяна на гарата, където дълги години работех като касиер. Небето беше толкова ниско, че сякаш щеше да падне върху главата ми.

Изминаха три години от смъртта на мъжа ми Николай, но болката от загубата не изчезна. Често оставах до късно на работа. Вкъщи ме чакаше само тишина и радиото в кухнята.

Същата вечер реших да мина по пряк път, използвайки страничните коловози. Краката ми се огъваха от умора, когато чух някакъв звук. Отначало си помислих, че е само въображението ми. Но звукът се повтори – тих, напомнящ писукане на коте.

„Пис-пис“, извиках аз, вглеждайки се в тъмнината между траверсите.

Звукът стана по-ясен. Беше детски плач.

Сърцето ми се сви. Забързах към звука, препъвайки се в камъни и замръзнала земя. Тя лежеше свита зад купчина стари траверси. В слабата светлина на фенера видях детско лице – мръсно, обляно в сълзи, с огромни, изплашени очи.

„О, Боже“, прошепнах и паднах на колене. – „Как се озова тук?“

Беше момиче на около пет години. Тя се сви още повече и утихна.

„Ти си напълно замръзнала“, докоснах бузата й. Студена като лед.

– Ела с мен вкъщи да пийнем чай със сладко от малини.

Момичето не се съпротивляваше, когато я вдигнах. Лека като перце.

„Казвам се Анна“, казах аз, носейки я вкъщи. — Живея недалеч от тук. Имам котка на име Леополд.

Тя мълчеше, но усетих как малкото й тяло постепенно се отпусна, притискайки рамото ми.

Първото нещо, което направих вкъщи, беше да запаля печката. Докато водата се загряваше, нахраних момичето с топла супа. Тя ядеше лакомо, но внимателно, като от време на време ме поглеждаше крадешком.

— Не се страхувай — усмихнах се. – Никой няма да те нарани.

След банята, облечена в старата ми нощница (ръкавите трябваше да се запретват няколко пъти), тя най-накрая проговори:

— Сигурна ли си, че няма да ме изгониш?

— Разбира се, че няма да те изгоня – отвърнах аз, внимателно сресвайки заплетената й коса. – И ще ми кажеш ли името си?

— Елена — прошепна тя.

На следващия ден милицията просто вдигна ръце. Нямаше постъпили сигнали за изчезнали деца. Местният полицай, много младо момче, въздъхна тежко:

— Ще трябва да я изпратим в сиропиталище. Виждате ли, това е процедурата…

— Не — казах твърдо. – Няма да е необходимо.

— Другарко Василева— поколеба се той, — но вие живеете сама…

— И какво? Мога да се справя. Тя вече не е малка.

Същата вечер Елена, седнала в кухнята с чаша топло мляко, изведнъж попита:

— Защо нямате деца?

Едва не изпуснах черпака:

— Кой ти каза, че нямам?

„По стените няма снимки“, сви рамене тя.

„Колко си умна“, ухилих се. – „Явно не е било писано да имам. Но пък вече имам“.

Тя се усмихна за първи път от дни и осъзнах: няма да я дам на никого. Каквото и да стане.

Процесът по настойничество отне три дълги месеца. Безкрайна бумащина, опашки в офиси, недоверчиви погледи на чиновници. „Разбирате ли, че това е голяма отговорност? Ами ако се намерят родителите? „И какви средства ще използвате, за да я издържате?“

Само вдигах рамене: „Ще се справим някак си“. А междувременно си броях стотинките и пресмятах как ще изкараме. Превърнах завеси в рокли за Елена и й уших сако от палтото си.

Съседите шушукаха зад гърба ми: „Защо й трябва това? Тя няма свои деца, затова е взела чужди. Ами ако момичето е с лош ген?“

Другарката Нина григорова от първия етаж беше особено ревностна. Всеки път, когато ни срещнеше на входа, въздишаше драматично:

— Анна, ще ти е трудно с нея…

Един ден Елена не издържа повече:

— А вие, лельо Нина, просто ревнувате. Вашият син е възрастен, но дори не ви посещава.

Трудно удържах смеха си. У дома, разбира се, се скарах на Ленка за нейната дързост, но в сърцето си бях горда: характерът на момичето проличаваше.

В редките почивни дни си организирахме малки тържества: пекохме баници, правехме сладка, а през зимата правехме лютеница. Елена обичаше този процес, въпреки че често се замърсяваше с домати, вместо да помага.

Разбира се, имаше трудности. В шести клас Елена попадна в лоша компания. Тя започна да бяга от уроци и да се държи грубо. Не можех да спя през нощта, измъчвах се: къде сгреших?

Кулминацията беше бягството й от дома. Тя остави бележка на масата: „Не ме търси, не съм ти роднина.“

Веднага се втурнах към гарата – сърцето ми каза, че е там. И наистина: седеше на същата пейка, където я намерих за първи път. Замръзнала, разплакана.

— И закъде смяташ да пътуваш? – попитах, сядайки до нея.

— Не знам… — изсумтя тя. – Всички казват, че не си ми истинската майка.

—  Коя е „истинска“? Тази, която те остави на студа?

„Съжалявам…“ тя зарови лице в рамото ми. – Няма да го направя отново.

У дома, на чай с конфитюр от малини, Елена изведнъж попита:

— Някога съжалявала ли си, че ме взе?

— А ти някога съжалявала ли си, че остана с мен?

Спогледахме се и се засмяхме.

Годините отлетяха незабелязано. Елена порасна и се промени. След училище реши да отиде в медицинския университет — искаше да помага на хората. Бях  щастлива: това означаваше, че съм отгледала добър човек.

Една вечер Елена ми се отвори за първи път, разказвайки ми за миналото си. За майка си, която често пиелла, за постоянните побои и за това как един ден тя доведе друг човек в къщата. Елена не довърши историята си, но аз така или иначе разбрах всичко. Този ден тя избягала от дома си и повече не се върнала.

– Дълго време се страхувах, че ще се окажеш същата – призна тя. – Но тогава разбрах: истинската любов не е в кръвта, а в сърцето.

Когато дойде време да тръгне за университета, и двете не можахме да сдържим сълзите си. Събрах всичко, което можах за нея: стар куфар, малко пари, буркан сладко от малини.

— Мамо, спри да ме покровителстваш, вече не съм малка!

— За мен винаги ще си останеш малка.

След това започнаха писмата, редките обаждания от обществените телефонни кабини, кратки посещения по празниците. Елена беше отлична ученичка и работеше на непълно работно време като медицинска сестра в болница. Гордеех се с нея и все по-често си мислех: колко добре, че в онази вечер на 1975 г. я открих.

А имаше момент, в който почти се счупих. През първата година, когато парите свършиха и заплатата ми не стигаше дори за храна, си помислих да се свържа с органите по настойничество… И тогава на помощ се притече моята съседка баба Мария, която донесе огромна торба с детски дрехи.

— Дръж се, Анитке — каза тя. – Бог ти изпрати това момиче с причина.

Държах се. Научих се да кърпя, прешивам и измислям рецепти от нищото. Елена никога не се оплакваше, дори когато трябваше да носи стари дрехи или да яде картофена супа три дни подред.

Спомням си, че веднъж седяхме в кухнята след първия й болничен стаж. Леночка, уморена, но щастлива, стопли ръце на чаша чай.

– Знаеш ли, мамо, всички се оплакват от социалистическото си детство – сякаш нищо не е имало, от всичко не е имало достатъчно. А аз спомням как с теб правихме кифли под звуците на радио точката, как ми сплиташе косата и ми разказваше приказки. Дори роклята, ушита от старата ти пола, ми беше най-любима.

Всички съседи се събраха за дипломирането на Елена като лекар.

Когато Елена се качи на сцената, за да получи дипломата си с отличие, забелязах как нашите съседи крадешком бършат сълзите. Дори другарката Нина Григорова, която веднъж ми каза, че ще се „измъчвам“ с това момиче, дойде при мен и ми се извини.

– Ана, прости ми, аз съм глупава стара жена. Ти отгледа прекрасна дъщеря. Вече е лекар!

Погледнах моята Еленичка, сега лекарката Елена Атанасова, приемаща поздравления, и си помислих: всяка моя бръчка, всяка безсънна нощ, всяка закърпена дреха – всичко не беше напразно.

А след години, когато Елена направи блестяща кариера, в знак на благодарност ми подари къща. Просторна и с прекрасна градина.

Една вечер, докато заспивах: това е то, щастието. Не в богатството, не в славата, а в това да бъдеш необходим. И в това, че любовта, която давате, се връща многократно. Важното е да не подминавате.

Advertisement