Когато Маги се премества в новия дом със сина си Итън и съпруга си Кайл, тя е повече от готова за ново начало. Синът й има нужда от промяна на обстановката и Маги просто иска той да бъде щастлив.
Но един ден някакво хъски се появява в двора им, изяжда храната им и се привързва към Итън. Скоро след това хъскито отвежда Маги и Итън в гората, решено да им покаже нещо шокиращо…
Когато се преместихме в новата ни къща, имах добро предчувствие. Беше нова глава в живота ни и аз бях повече от готова. Със съпруга ми Кайл бяхме развълнувани да дадем ново начало на нашия син Итън. Наскоро той беше тормозен в училище и всички искахме да се преместим.
Къщата бе принадлежала на възрастен мъж на име Кристофър, който наскоро беше починал. Дъщеря му, жена на около 40 години, ни я продаде, обяснявайки, че съдържа твърде много спомени и че не е живяла там от смъртта на баща си.
„Има твърде много спомени тук“, каза ми тя, докато обикаляхме къщата заедно. „И не искам да попадне в неподходящи ръце. Искам да бъде дом за семейство, което я обича толкова, колкото моето.“
— Знам точно какво имаш предвид, Трейси — уверих я. — Ще направим тази къща наш дом.
Очаквахме с нетърпение да се настаним, но още от първия ден се случи нещо странно.
Всяка сутрин едно куче порода хъски се появяваше на входната ни врата. Беше старо куче със сива козина и пронизващи сини очи, които сякаш гледаха право през теб.
Милото куче никога не лаеше и не вдигаше шум. Просто седеше и чакаше. Естествено, дадохме му храна и вода, предполагайки, че е на съсед. След като се нахранваше, то си отиваше.
— Мислиш ли, че стопаните му не го хранят достатъчно, мамо? – попита ме синът ми Итън един ден, когато бяхме в магазина за хранителни стоки.
— Не знам — отвърнах аз. — Може би е бил хранен от стареца, който живееше в нашата къща, и затова продължава да се връща?
„Това има смисъл“, каза Итън, хвърляйки торба с лакомства за кучета в нашата количка.
Първоначално не му обръщахме особено внимание. Кайл и аз планирахме да вземем куче на Итън – просто искахме да изчакаме, докато свикне с новото си училище.
Но хъскито се върна на следващия ден. И на другия ден пак. Винаги по едно и също време, винаги търпеливо седнал на верандата.
Хъскито изглежда мислеше, че ние сме само временни гости в дома му. Беше странно, но не обърнахме внимание.
Итън, от друга страна, беше извънредно щастлив. И знаех, че синът ми бавно се влюбва в хъскито. Той прекарваше възможно най-много време в игри с кучето – тичаше с него, хвърляше пръчки или просто седеше под верандата, говорейки с него, сякаш винаги са се познавали.
Гледах от прозореца на кухнята, усмихвайки се.
Това беше точно това, от което Итън се нуждаеше след всичко, през което беше преминал в старото си училище.
Една сутрин, докато галеше хъскито, Итън направи откритие.
— Мамо, тук има име! — извика той.
Приближих се и коленичих до кучето, като разчесах част от гъстата му козина, за да разкрия стара, износена кожена яка. Името едва се виждаше, но беше там: Кристофър младши.
Сърцето ми се разтуптя.
Беше ли просто съвпадение?
Кристофър – като човека, който притежаваше къщата ни? Може би това хъски беше неговото куче? Трейси никога не е споменавала кучето.
„Мислиш ли, че продължава да се връща, защото това е бил неговият дом?“ — попита Итън.
Свих рамене неуверено.
„Може би, скъпи. Но е трудно да се каже.“
В същото време не можех да се отърся от чувството, че хъскито се държи така, сякаш мястото му е тук. Сякаш просто минавахме покрай къщата му.
По-късно същия ден, след като се нахрани, кучето Кристофър младши започна да се държи странно.
Той тихо скимтеше, докато вървеше по края на двора, а погледът му се стрелна към гората. Никога преди не беше правил това. Но сега като че ли ни молеше да го последваме.
„Мамо, мисля, че той иска да отидем с него!“ “, каза Итън развълнуван.
Поколебах се.
— Хайде, мамо! — примоли се Итън. — Трябва да видим къде отива и какво се случва.
Не исках да ходя, но ми беше любопитно. Нещо ми подсказа, че това не е просто случайна разходка в гората. Така че го последвахме.
Кристофър младши вървеше напред, поглеждайки назад от време на време, за да се увери, че все още сме там. Въздухът беше свеж и гората беше тиха.
— Още ли си сигурен в това? — попитах Итън.
„Да!“ — развълнувано каза той. „Татко знае нашето местоположение, не се тревожи, мамо.“
Вървяхме около двайсетина минути, навлизайки по-навътре в гората. Точно когато се канех да предложа да се върнем, хъскито изведнъж спря на малка поляна.
Той замръзна, гледаше напред и тогава го видях.
Отчаян вик за помощ.
Бременна лисица бе попаднала в капан на ловец. Тя едва мърдаше.
„О, Боже“, прошепнах, втурвайки се към лисицата.
Беше слаба, козината й беше покрита с мръсотия. Капанът беше забит в крака й и тя трепереше от болка.
— Мамо, трябва да й помогнем! — Гласът на Итън трепереше. — Вижте я, наранена е!
„Знам, знам“, казах, опитвайки се да я освободя от жестокото устройство. Кристофър младши стоеше наблизо и тихо скимтеше, сякаш разбираше болката на лисицата.
След времме, което ми се стори цяла вечност, успях да разхлабя капана. Лисицата отначало не помръдна. Тя просто лежеше и дишаше тежко.
„Трябва веднага да я заведем при ветеринаря“ – казах и се оббадих на мъжа си.
Когато Кайл пристигна, внимателно увихме лисицата в одеяло и се втурнахме към най-близката ветеринарна клиника. Хъскито, разбира се, дойде с нас.
Ветеринарят каза, че се налага операция и чакахме нервно. Итън седеше тихо до хъскито, заровил ръце в гъстата козина на кучето.
— Мислиш ли, че ще се оправи, мамо? — попита Итън.
— Надявам се — казах аз, стискайки рамото му. — Тя е силна. И направихме всичко по силите си.
Операцията беше успешна, но когато лисицата се събуди, тя нададе пронизителен вик, който отекна в цялата клиника.
Ветеринарят не можа да я успокои, както и Кайл. Но когато влязох в стаята, тя спря. Очите й срещнаха моите и тя нададе последен вой, преди да млъкне.
„Сякаш знае, че ти си я спасил“, измърмори ветеринарят.
Два дни по-късно я върнахме у дома. Лисицата роди четири малки малки и ние им направихме леговище в гората.
Сега всеки уикенд Итън, Си Джей и аз ги посещаваме. И всеки път, когато майката лисица излиза да ни поздрави, малките я следват плътно, винаги любопитни да ни видят.