Тази история се случи преди няколко години. Карина бе млада жена, вкарана в патологията, която очакваше раждането на третата си дъщеря. Тя трябваше да остане на легло дълго време: насочиха я към нас месец преди очакваната дата на раждане.
Усмихната, приятна за общуване – много я харесах като пациент. Скоро се сприятелихме с нея. Между другото, все още сме приятели.
Историята на Карина е невероятна. Още при първия скрининг лекарите виждат сериозни признаци на синдрома на Даун в нейното бебе. Диагнозата е потвърдена както с кръв, така и с ултразвук. Лекарите нямаха почти никакви съмнения.
Карина беше изправена пред избор дали да роди детето. Тогава тя без съмнение каза, че ще ражда.
Упреците заваляха от всички страни: защо да си окачвате хомот на врата, защо не помислите за по-големите ви деца и т.н…
Карина беше непреклонна, мъжът й я подкрепи. Тогава лекарите започнаха да й предлагат да се подложи на амниоцентеза (вземане на проби от амниотична течност за анализ). Явно са се надявали това най-накрая да я убеди в диагнозата на бебето и да я принуди да се откаже от него. Но Карина беше непреклонна:
– Дори не мога да си помисля да убия детето си. Всяка жена има право сама да направи този избор, нали? Обичам бебето си от първия ден, в който разбрах за него. В деня, в който ми поставиха диагнозата, нищо не се промени. Обичам го по същия начин. Така че защо да имам нужда от амниоцентеза? Освен това тази процедура е много опасна за детето. Какъв е смисълът да поема рискове?
– А защо не поиска да ти направят неинвазивен ДНК скрининг? – попитах я аз. (Нека обясня: неинвазивният ДНК скрининг е кръвен тест, който позволява точно да определите дали детето има определени заболявания, включително синдром на Даун. Точността на това изследване е многократно по-висока от точността на конвенционалния скрининг).
– Знаеш ли, в началото мислех да го направя, но после се отказах. а си помислих: това удоволствие е много скъпо, предпочитам да спестя тези пари за бебето си. Независимо дали се е родило здраво или болно, те ще бъдат полезни. Исках да се науча да обичам детето си, независимо от всичко. Прочетох много за синдрома, потърсих бъдещи контакти на дефектолози, адреси на рехабилитационни центрове. Реших, че ще направя всичко възможно и невъзможно за моето бебе. Подготвих се за битката и планирам да я спечеля.
Скоро диагнозата беше потвърдена. Още на втория ултразвук нейният лекар категорично заяви: „Това е синдром на Даун, 100%. Всички знаци са като в учебника.” Карина си помисли в отговор: „Е, нека бъдат сто процента. Сега знам точно какво да очаквам.“
Бременността не беше лека, затова Карина в крайна сметка беше доведена при нас. Възхищавах се на Карина, нейната смелост, начинът, по който говореше за детето си и неговите характеристики. Тя успя да се сприятели с дузина майки на деца с подобна диагноза; изглеждаше, че вече знае всичко за синдрома на Даун. Лекарите, като видяха отношението й, я подкрепиха, опитаха се да я развеселят и да й дадат добри съвети.
Времето минаваше, планираната дата на раждане наближаваше (Карина беше решена да има цезарово сечение). В онзи ден не бях на работа, но на следващия ден веднага се втурнах към родилната стая сутринта.
Попитах дежурната акушерка къде лежи Карина:
– В пето отделение е.
– Кажи ми нормално ли роди?
– Отиди при нея, тя сама ще ти разкаже всичко.
Влизам в стаята, а Карина седи там и реве. Реве с висок глас. Станало е нещо лошо, мисля си аз… Втурнах се да я успокоявам, а тя ми кимна с глава, помоли да й дам време да се успокои.
Докато тя се успокояваше, аз се приближих до креватчето с новороденото. Погледнах бебето – тя нямаше никакви външни признаци на синдрома. Обръщам се шокирана към Карина, а тя ме гледа, кима и ридае. Разбрахме се без думи. В този момент и двете плакахме.
След като се успокои, Карина започна да ми разказва за раждането. Тя била в съзнание, тъй като анестезиологът й избра епидурална упойка. Разказва, че докато изкарали детето, времето застинало. Но тогава бебето изревало, започнали да в преглеждат:
– Видях, че лицата на лекарите са изпънати. Всички бяха някак изненадани. Първо си помислих, че нещо друго не е наред. Може да са открили някакъв друг дефект… Започнах да крещя от ужас, питайки какво не е наред с дъщеря ми. Тогава един от неонатолозите идва при мен и казва: „Карина, не виждаме нито един признак на синдрома. Разбира се, ще направим още изследвания, но изглежда, че вашето момиче е здраво.“
После ми дадоха Аничка и я поставиха на гърдите ми. Тя изсумтя толкова сладко. А аз леех сълзи като дъжд. Не можех да спра да рева. И сега не мога. Гледам и неонатологът също плаче. И моят лекар пророни сълза. Само анестезиологът се смееше…
Ето такива неща се случват в живоота.. И ултразвукът прави грешки и лекарите не са богове и предсказатели.
Много често си спомням тази история. Спомням си и плача всеки път. Ана на Карина наистина се оказа напълно здраво момиченце, сега е на две години и половина. Тя е умна и красива, гордостта на мама и татко.
