Когато печеленето на пари в чужбина стана обичайно у нас, бившата ми съпруга реши също да замине на гурбет. Не бях във възторг от решението й, но се съгласих, защото парите наистина не ни стигаха.
Наталия замина за Германия. Отначало ни звънеше всеки ден, всяка седмица пращаше колети, основно дрехи, обувки и лакомства за шестгодишното ни момче Димо.
Той, разбира се, се радваше на подаръците, но си личеше колко много му липсва майка му. Неведнъж казах това на жена ми, но тя само махаше с ръка:
— Че аз заради него правя всичко!
А година по-късно Наталия реши наистина да направи всичко… Тя си взе отпуск и се върна в България, но не за да види семейството си, а за да се разведе.
Това беше неочаквано за мен, въпреки че няма нищо особено изненадващо; доста семейства се разпаднаха след такива заминавания в чужбина, а уж целта бе да заздравят финансовото си положение.
Спомням си как Наталия си тръгваше. Синът ни стоеше в ступор, едва сдържайки сълзите:
— Мамо, как ще се справим без теб?
Но майка му, суетейки се, отговори:
— Е, синко, какво да правиш, новият ми мъж Владимир не иска да те водя в Германия, но ще ти се обаждам и ще ти пращам подаръци.
Наталия постепенно изчезна от живота ни – обаждаше се все по-рядко и само на големи празници. Понякога изпращаше дрехи на Димо, но той ги обличаше с отвращение.
На рождения му ден пристигаха стандартните сто евро. Това бе цялата комуникация между майка и син.
Опитах се, доколкото можах, да заместя майка му, но беше трудно. Бабата също обръщаше много внимание на внука си; Димо винаги бе в много топли отношения с нея.
Мина време, синът ми порасна и когато вече беше на петнадесет, срещнах Александра. Тя имаше неуспешен брак зад гърба си; развела се с мъжа си защото не можела да има деца.
Попитах сина ми дали има нещо против Александра да живее с нас, а той ми отговори много сериозно и като възрастен:
— Само да не ни изостави, както някога мама…
Така тримата започнахме да живеем заедно. Александра даде цялата си неизразходвана майчина любов на Димо. Те много бързо намериха общ език и въпреки че синът я нарече „леля Алекс“, той го произнасяше с такава нежност, че веднага разбрха, че се е привързал към Александра.
С нейното идване отново се върна онзи особен уют, който само една жена може да внесе в дома, за което и аз, и синът ми бяхме много благодарни на пазителката на огнището.
Димо звърши успешно училище, а след това и университета. Година след като получи дипломата си, се запозна с бъдещата си жена и започнахме да се подготвяме за сватбата.
И тогава най-неочаквано Наталия се появи на хоризонта.
Неин приятел, който живее в съседната сграда, й съобщил за предстоящата сватба на Димо и Елена и майката внезапно се сетила за сина.
— Чух, че ще се жениш! Браво! Ще дойда на сватбата с двете ти сестри, ще ви запозная и ще платя сватбата, за да е всичко красиво!
Щом чу това, Димо отговори рязко:
— Няма нужда, ние с баща ми работим и можем да си платим всичко сами. И не искам да виждам дъщерите ти, отгледайте ги с твоя Владимир! Не ми звъни повече!
Разговорът с майка му раздвижи в спомените на Димо за всички неприятни неща, свързани с Наталия. Той не беше на себе и няколко дни, но след това сватбените грижи го отклониха от мрачните мисли и животът ни продължи както обикновено.
Всички се радвахме на женитбата му с Елена, много мило и добро момиче. И аз, и Александра плакахме на сватбата. Тя плака повече. Точно като истинска майка…
