Съпругът ми и аз имаме свои деца – двама любими сина, но винаги сме искали да имаме и дъщеря. Лекарите обаче ми забраниха да раждам. Предишните ми две бременности бяха много трудни.
А трети път трагедията не можеше да бъде избегната. И аз, и детето можехме да умрем. И нямахме никакви гаранции, че ще се роди дъщеря.
Помислихме известно време и след това решихме да си осиновим – това беше правилното решение. Имаме достатъчно пари, къщата ни е просторна и нямаше да има проблем да бъдем избрани за осиновители.
Известно време посещавахме специални курсове, където учат осиновителите как да се държат с осиновени деца. А след като събрахме необходимите документи, започнахме да я търсим. Нашата дъщеря.
И тогава се случи нещо любопитно. Моя приятелка тъкмо бе родила момиченце, отидох да я посетя и започнахме да си говорим. Тя ми каза, че когато е била в родилния дом, е видяла там момиче, от което са се отказали.
Изглеждало съвсем нормално момиче, но имало здравословни проблеми: има слаб слух и единият крак бил по-къс от другия. Накратко, ще й бъде трудно в сиропиталището. И няма гаранции, че някой ще я осинови.
Прибрах се вкъщи и разказах на съпруга си за своята визита в болницата и за въпросното бебе. На сутринта съпругът ми ми написа съобщение: „Хайде да вземем това момиче“.
Веднага отидох в родилния дом, като помолих да не идвам в този ден на работа.
Момичето беше в патологията. Все още не беше изпратена в сиропиталището. Първоначално ни отказаха да я видим, но управителката случайно минаваше и чу разговора ни, докато се опитвахме да убедим сестрата. Тя даде зелена светлина и ни заведе при детето.
Момиченцето се оказа много слабо, мъничко, толкова набръчкано, но знаете ли кое бе най-интересното – вече ни се струваше, че е нашата дъщеря, още щом я видяхме.
Съпругът ми, канара мъж избухна в сълзи, когато я видя.
Взехме дъщеря си направо от родилното. Тя прекара дълго време там. Успяхме да разрешим всички правни проблеми и въпроси. Меидцинският персонал ни изпрати със сълзи на очи. Прегръщаха ни и ни разцелуваха. Благодариха ни за доброто дело.
Днес нашето момиче е вече на 7 години, посещава редовно училище и е във втори клас. Тя ни обича, а ние знаем, че си ни е като родно дете.
Отглеждането й не ни затруднява. Само й купихме специални обувки, за да направим ходенето й по-удобно. Също и слухов апарат.
Дъщеря ни пораства като харизматично момиче. Много общителна и приятелски настроена. Намери си приятели. И никога не сме съжалявали, че я осиновихме.
Оттогава няма и ден, в който да не сме благодарни на Бог, че ни я изпрати. Няма и ден, в който да не сме щастливи, че спасихме една невинна съдба. А тя сбъдна нашата мечта.
