Свекърва ми загуби дъщеря си Лиза преди много години. Тогава момичето било на 4 години. Свекървата започнала да си бъбри със съседите, а в това време дъщерята просто изчезнала.
Дори не мога да си представя как се е почувствала Валентина в този момент, не бих го пожелала на никого. Самата тя ми е споделяля, че след като Лиза изчезнала, не искала да живее, но се държала, защото заради съпруга си и големия си син.
От този момент изминаха 20 години и през всичките тези години Валентина нито за минута не спираше да мисли за своята Лиза. Синът на Валентина е моят съпруг. Той също си спомня много добре сестра си и също мислеше за нея, но реагираше по-малко емоционално.
И миналата година се случи нещо просто невероятно!
Бяхме на гости при свекърите, имаше новини по телевизията и изведнъж свекърва ми изкрещя:
– Лиза! Лиза! Лиза е намерена! Дъщеря ми е намерена! Жива!
Оказа се, че свекървата е видяла новина за момиче, което е загубило паметта си и сега е в болница в съседен град. Тя не можеше да ходи и да говори. Някакви лоши хора я набили жестоко, тя почти умирала, когато случайни минувачи я открили.
И сега полицията установяваше момичето и издирваше близките му.
Не знам по какви признаци свекървата определи, че това е нейната дъщеря, но на следващия ден всички отидохме в тази болница.
Ще пропусна моментите как уредихме Лиза да се върне у дома, досадно е и не е важно. Основното е, че Лиза се озова в дома на свекървата. Тя започна сама да се грижи за нея. Почти всеки ден плачеше от щастие, че дъщеря й е жива.
Валентина беше неузнаваема. Сякаш бе започнала да живее отново и започна да диша дълбоко. И всички бяхме щастливи.
А след известно време моят съпруг ми каза, че откритата Лиза не е негова сестра.
— Как така?
— Направих ДНК тест, не сме роднини. И мама и татко за нея също са никои. Дори не знам как да кажа на майка ми за това.
Но след консултация решихме да не казваме на свекърва ни. Тя нямаше да преживее втори удар като този.
След година или малко повече Лиза вече можеше да ходи самостоятелно и да говори. Но тя нямаше абсолютно никакъв спомен коя е и откъде идва. Ето защо беше Лиза.
Всички свикнахме така. Родителите й я смятаха за своя дъщеря, брат й я наричаше сестра, а аз я смятах за добър човек, мой приятел.
5 години по-късно нашата мила Валентина почина. Но тя си отиде щастлива, успя да излекува дъщеря си.
В деня на погребението Лиза дойде при нас и каза:
„Скоро ще си тръгна, но ще ви оставя адреса, идвайте ми на гости, не ме забравяйте“.
— Къде смяташ да ходиш?
Както се оказа, Лиза от самото начало си спомнила, че изобщо не е Лиза. И знаела, няма нищо общо със семейството ни. Самата тя е от сиропиталище и е била скитница през целия си живот, докато нейните приятели по чашка не решили да я убият.
— И тогава, когато буквално се върнах от онзи свят, видях майка ви. Беше толкова мила, като истинска майка. Никога не съм имала майка, баща или брат. А аз наистина исках семейство. Не исках да й причинявам мъка. Вие ми показахте съвсем различен живот. Живот, в който си обичан и обгрижван, просто защото те има…
Малко е да се каже, че бяхме изненадани. Но Лиза направи щастлива не само себе си, но и покойната ми свекърва.
— Ами татко? – попита мъжът ми – Той знае ли?
— Той знае. Той ме моли да остана с него, но не мога.
— Защо? Къде ще отидеш? Ще се върнеш отново на улицата? Ти ни стана като семейство, остани. Ти направи майка ми щастлива, не мога да те пусна отново. Не искам да живееш миналия си живот. Живей в нашето семейство.
Лиза, за щастие, все пак остана.
Не беше ясно дали всички бяхме постъпили грешно или правилно, но и няма значение – важното е, че с нашата измама спасихме няколко живота…
