Бях млада, изпълнена с мечти и решена да успея. Докато учех в универститета, работех в местна закусвалня, надявайки се да спестя колкото се може повече пари.
Една вечер, докато се прибирах вкъщи по време на буря, забелязах фигура на крехък мъж, който се мъчеше да се скрие от силния снеговалеж. Не знаех, че срещата ще промени всичко за мен.
Онази нощ беше ужасна. Едва успявах да шофирам заради навяванията. Изведнъж насред нищото забелязах човешка фигура, която едва се движеше. Преди да осъзная какво правя, спрях и изрекох: „Хей, добре ли си?“
Блед, подгизнал и изтощен, непознатият само кимна.
— Влизай — казах през спуснатия прозорец.
Сърцето ми препускаше. Честно казано, страхувах се, защото не знаех в какво съм се забъркала.
Приютих човека у дома. Той се представи като Джеймс. Предложих му малко храна и му казах, че може да пренощува на моя протрит диван. Не след дълго той беше заспал, а аз отидох в спалнята си.
Докато лежах в леглото, обмислях решението си да поканя напълно непознат в дома си. Но как бих могъл да го оставя там в бурята? Та той можеше да умре от студ…
Точно когато щях да заспя, се зачудих дали да не заключа вратата на спалнята си. Някак си знаех, че Джеймс няма да ме нарани, но си помислих и за майка ми, която винаги ме предупреждаваше да внимавам с всичко.
Ако беше там, щеше да каже: „Не бъди глупава Силия, този човек е непознат. Заключи вратата, по дяволите!“ И така, заключих я.
Когато настъпи сутринта, слязох долу и приготвих закуска. Джеймс беше изключително благодарен, че не го оставих на открито по време на бурята, а аз се престорих, че не е голяма работа, сякаш посрещането на непознати беше нещо, което правех често.
Джеймс ми напомни за ранена птица, която се нуждаеше от време, за да се излекува, преди да успее да достигне отново небето.
Докато закусвахме му дадох малко пари и компас, подарък от майка ми.
„Надявам се, че ще те отведе някъде… на сигурно място.“
Джеймс си тръгна и срещата между него и мен се превърна просто в история, която понякога споделях с приятели.
Животът продължи, годините минаха и аз се омъжих. С мъжа ми имахме две деца.
Бях щастливa със семейството си. Що се отнася до работата ми, не беше точно това, което си представях, но някак се справихме.
Една сутрин, докато правех палачинки, някой позвъни на вратата. Съпругът ми беше на работа, а децата бяха горе и си пишеха домашните или каквото там правеха.
Когато погледнах през стъклото, видях мъж, облечен в хубав тъмносин костюм. Под мишница държеше кожена папка.
Закъснявах с плащанията по кредитната си карта, така че предположих, че е някой от банката.
Разтреперана, отворих вратата и попитах: „Как мога да ви помогна?“
Мъжът ме погледна право в очите и каза: „Ти вече ми помогна. Преди години.”
„Джеймс“, казах шокирана. „Да, Силия, аз съм“, каза той. „Обещах си да се отплатя за твоята доброта преди години и се опитвах да те открия от дълго време.“
Не можех да повярвам на очите си. Джеймс изглеждаше чудесно, беше облечен добре и не приличаше ни най-малко на онзи мъж, когото спасих в бурята. Но това, което бе същото, беше спокойното му поведение и честността му.
— Слушай, Силия — каза той спокойно. „— Нямаш представа как твоята добрина през онази бурна нощ ми помогна. Ти ми подари компас и реших да го използвам. Вярваш или не, той ме заведе до гарата. Приех това като знак на съдбата и попитах на гишето кой е следващият заминаващ автобус. Оказа се до съседния град. Човекът, който седеше до мен в автобуса, ми разказа за приют за хора, които се нуждаят от помощ. Отидох направо там от автобусната спирка. Дадоха ми легло, и седмица по-късно, когато си стъпих на краката, ми помогнаха да си намеря работа.
Слушах внимателно. И тогава Джеймс продължи.
„Започнах да работя усилено, да спестявам. Не беше лесно. Но продължих. В крайна сметка се изправих на краката си. Отидох в местния обществен колеж и в крайна сметка започнах собствен бизнес. И днес управлявам компания, която помага за финансирането на приюти и стипендии. Нищо от това нямаше да е възможно без теб.”
Успехът му не бил за една нощ. Но винаги когато си когато си мислел да се откаже, си спомнял нощта, в която му помогнах, и това му давало надежда.
Сърцето ме болеше при мисълта, че той ме е търсил през цялото това време, решен да се отплати за доброта, за която никога не съм очаквала нищо в замяна.
След като сподели историята на живота си с мен, Джеймс ми подаде папката, която носеше.
— Това е за теб, Силия — каза той.
Вътре имаше нотариален акт за къща.
„Джеймс, не мога да приема това“, казах, все още невярваащ. Но Джеймс настоя. Искаше да ми подари къща, която беше само на няколко мили от мястото, където живеех.
„Сили, ти беше единственият човек, който не се отнесе с мен сякаш бях невидим по време на онази силна буря. Бях на дъното и ти ми показа, че те е грижа, даде ми нещо, което не бях чувствал от години; причина да продължа.”
Бях зашеметена от думите на Джеймс. Да приема къща означаваше много за него, така че се съгласих.
След като Джеймс си тръгна, аз стоях на верандата, държейки нотариалния акт за къщата.
Сърцето ми беше невероятно пълно. Онази вечер мислех, че просто помагам на някого да се измъкне от бурята. Но се оказа много повече.
