Яна лежеше край пътя. Току-що бе дошла на себе си. Болеше я. Лицето й беше окървавено, а рамото й изкълчено. Цялото й тяло беше една голяма рана.
Болката замъгли съзнанието й. Яна периодично забравяше всичко, после се връщаше в реалността…
В този момент една старица минаваше наблизо.
— Да се прибираме, скъпа. Яде ли достатъчно днес? Не си капризничела като вчера? А, Зойче? — баба Блага говореше както обикновено на любимата си коза.
Идваха от далечната поляна, където тревата беше по-сочна и колите с вредните си изгорели газове бяха по-далеч.
Изведнъж в тревата баба Блага видя нещо, което накара старите й ръце и крака да се разтреперят.
— Мили Господи! Какво е това… Какво се е случило…
Възрастната жена чу стененето на лежащо край пътя момиче.
— Жива ли си?! Боже мой! Трябва линейка! Точно сега, точно сега… къде е той!? А, намерих го – баба Блага извади някъде изпод престилката си стар мобилен телефон, подарен й от внука.
След като се обади на лекарите, баба Блага се опита поне по някакъв начин да помогне на бедното момиче. Тя видя, че лицето й е в кръв. Възрастната жена извади носна кърпа и се опита да изтрие кръвта.
Тук Яна пак изпъшка и като видя баба си до себе си, каза: „Лекар… Имам нужда от лекар.“
— Идват, идват, мила моя. Вече извиках линейка и обясних всичко. Ще пристигнат скоро, имайте търпение.
— Детето… — Яна отново губеше съзнание. — Детето ми…
— Какво дете? — разтревожи се Семьоновна. – Нямаше никой с теб. Ти лежеше тук сама.
Тогава погледът й падна върху корема на момичето. Господи! Тя беше бременна!
Първото нещо, което бабата каза на екипа на линейката, е, че пострадалото момиче е бременно.
— Благодаря ти, бабо, за помощта. Ще направим всичко, всичко по силите ни…
Яна се събуди в болнично легло. Кабели, тръби, интравенозно вливане във вените. Осъзна, че е в реанимацията.
— Какво е станало? — Тя прокара ръка по корема си и усети прилив на топлина. — — Къде е детето Къде е момичето ми?
В този момент в стаята влезе медицинска сестра.
— Будна ли си? Това е добре, иначе не знаехме какво да мислим.
— Къде е детето ми? Какво му се е случило, живо ли е!
— Имахте много сериозни наранявания… — Жената се поколеба. -— Разберете, борихме се живота ви няколко дни. За съжаление детето ви почина. Бе починало по време на пътния инцидент. Смятаме, че сте била блъсната от кола? Полицията ще дойде при вас по този въпрос, за да ви разпита, но това ще сстане по-късно…
Яна не чу нищо повече след думите, че момичето й е починало. Тя си бе отишла без изобщо да се роди. Заради този садист. Баща й…
Тя си спомни целия последен ден преди трагедията, до минута… Въпреки че беше болезнено да се сеща за това…
Кирил планираше да я убие, вече го разбра. Не го спря дори фактът, че бе износила детето им до термина. Дъщеря им.
Промененото му от наркотиците съзнание го превърна в чудовище. Яна твърде късно осъзна, че нещо не е наред с него. Криеше се умело. Той изчезваше някъде със седмици, като й обясняваше, че е по работа. Тогава тя нямаше време за него – от първия ден бременността й беше много трудна.
И тогава, затънал в дългове, той предложи да продаде апартамента й. А когато разбра, че не може да убеди Яна, започна да я бие. Извергът качи полумъртвата си и в безсъзнание съпруга в кола и я изкара извън града, където просто я изхвърли от колата с висока скорост.
Яна бе преместена в друго отделение. Не можеше да слуша разговорите на щастливите майки. Тя все още беше много слаба, но се опитваше да напуска стаята възможно най-често. Чувстваше се по-удобно там, в коридора. Не я болеше толкова много.
Беззащитното бебе
Един ден Яна вървеше по коридорите както обикновено и се натъкна на стая, където под стъклен купол лежеше малко дете. Яна погледна през прозрачната врата това мъниче и в сърцето й се зароди такава остра жал към това безпомощно създание, че сълзите сами потекоха…
— Горкото мъниче.. – каза минаващата наблизо сестра. — Майка й умря, но тя оцеля. Напук на всички шансове. Толкова е малка, че й беше рано да се роди… Сега я гледаме в кувьоз, за да оцелее.
Яна отиде в стаята си, но сърцето й остана там, до това горко мъниче. Тя разбра, че момичето най-вероятно има роднини. И ще я отведат. Тя трябваше да знае съдбата й…
Яна не спа цяла нощ, а на сутринта буквално изтича до лекарския кабинет, за да види началника на отделението.
— Здравейте, докторе. Искам да ви попитам за момиченцето в кувьоз… Майка му почина. Бихте ли могли да ме уведомите, ако никой не вземе детето… Няма нужда да бъде настанявано в сиропиталище. А ще взема момичето.
Докторът се усмихна.
— Как се чувстваш? Фактът, че започна да говориш за това момиче ми дава право да мисля, че си много по-добре. Да, това дете си няма никого. В катастрофата загинаха и двамата родители: бащата на място, а майката на операционната маса.
Останалите роднини вече казаха, че няма да вземат детето. Така че, завършете лечението си, наберете сили, скоро ще ви трябват много!
… Днес Яна и Ангелина имат празник – те празнуват рождения ден на момичето. Дъщеря й е на този свят цяла година. Нейната радост, нейното чудо. Истински ангел, даден от небесата, за да утеши една покосена от скръб жена.
Яна се опитваше да не мисли повече за страшния период от живота си и за чудовището, което беше нейният съпруг. Него вече го нямаше. Страхувайки се от заслуженото възмездие, той се самоуби, докато Яна беше в болницата.
Сега тя имаше Ангелина. И Ангелина имаше нея. Щастието отново проби в душата й…
